Тери Пратчет - Масклин

Горе нещо каза „тряс!“. След няколко минути пристигна ном. Дъх не му беше останал. Той съобщи, че навиват килимите на рула и ги отнасят нанякъде.

Тишината се изпълни с ужас. Масклин осъзна, че всички го гледат.

— Ъъ… — каза той. И после добави:

— Мисля, че всички трябва да вземат храна, колкото могат да носят, и да слязат в мазето до гаража.

— Искаш да кажеш, все още мислиш, че трябва да направим онова ? — попита Гърдър.

— Май нямаме особено богат избор, а?

— Ама ние… Нали каза, че трябва да отнесем колкото се може повече неща от Магазина — жици, сечива, всякакви там работи. И книги също.

— Голям късмет ще е и себе си да отнесем. Няма време.

Довтаса и друг вестовой. Беше от групата на Доркас. Той прошепна нещо на ухото на Масклин. По Масклиновите устни плъзна странна усмивка.

— Възможно ли е Арнолд Брос (създаден в 1905) да ни е изоставил сега, в тези часове на нужда? — рече Гърдър.

— Не мисля. По-скоро ни помага — отвърна Масклин. — Щото, такова, познай до три пъти къде трупат човеците всичките тия работи…

Половин час по-късно Масклин и Доркас лежаха на трегера и наблюдаваха гаража долу.

Масклин никога не бе виждал гаража толкова оживен. Човеците кръстосваха наляво-надясно като сомнамбули, помъкнали снопове килими към каросериите. Около тях се въртяха едни такива жълти неща, нещо като кръстоска между малко камионче и голямо кресло, и разнасяха кашони.

Доркас му подаде телескопа.

— Гледай ги какво се щурат, дребосъците — подметна той. — Цяла сутрин само щъкат. Един-два камиона излязоха и вече се върнаха. Значи не ходят много далече.

— В писмото, което четохме, пишеше нещо за нов Магазин — рече Масклин. — Сигурно карат всичко там.

— Може и така да е. В момента товарят предимно килими и някои от големите замразени човеци от „Мода“.

Масклин сбърчи нос. Според Гърдър големите розови човеци в отделите „Мода“, „Детски дрехи“ и „Младост — радост“, дето стояха и никога не помръдваха, били онези, които се предизвикали неудоволствието на Арнолд Брос (създаден в 1905). Той ги превърнал в тая розова гадост — и се говореше, че някои от тях дори могат да се разглобяват. Но определени Дрехиански философи твърдяха: НЕ, това са особено добри човеци, на които е позволено да останат в Магазина за вечни времена и които не са длъжни да изчезват на Затваряне. Това, религията, е нещо мъчно за разбиране.

Докато Масклин гледаше, голямата плъзгаща се врата се надигна със скърцане. Един близък камион изрева, потегли и бавно се промъкна навън, на ослепителната дневна светлина.

— Онова, което ни трябва — каза той, — е камион, пълен с разни работи от Железарския отдел. Жици там, телове, сечива, такива ми ти работи. Ти да си видял някаква храна?

— Първият камион, който тръгна, май беше натоварен със сума ти неща от Хранителни стоки — отвърна Доркас.

— Тогава ще ни се наложи да импровизираме.

— Ами аз какво да правя — проточи Доркас, — ако натоварят всичко и подкарат камиона? За хора тия работят страшно бързо!

— Сигурно не могат да опразнят Магазина за един ден!

Доркас сви рамене:

— Знае ли ном…

— Ти трябва да задържиш камиона — каза Масклин.

— Как? Като се хвърля под него ли?

— Както ти скимне — посъветва го Масклин.

Доркас се ухили:

— Ще намеря начин. Момчетата посвикнаха с мястото.

Бегълците се стичаха в Железарския отдел от всички краища на Магазина. Пространството под пода се изпълваше с подплашеното бръмчене на шепнещи гласове. Когато Масклин премина, мнозина вдигнаха очи и онова, което Масклин видя в тях, го ужаси.

„Те вярват, че мога да им помогна — помисли си той. — Гледат ме, все едно съм единствената им надежда. А аз не знам какво да правя. Сигурно нищо няма да стане, трябваше ни повече време “.

Той се напъна да изглежда затънал до уши в самоувереност и те явно се почувстваха доволни. Всичко, което искаха да знаят, бе, че някой някъде е наясно какво правят. Масклин се почуди кой ли е въпросният някой — със сигурност не беше той.

Новината си беше кофти отвсякъде. Голяма част от Градинарския отдел вече беше отнесена. И по-голямата част от отделите за облекло вече бе празна. Разкараха щандовете от отдел „Козметика“ — слава богу, там поне живееха малко номи. Дори и тук Масклин долавяше думкането и скърцането, съпровождащи работата на човеците.