Мери Пътни: Ангелът мошеник

— Бирата ще трябва да си я разделим.

— Не пия бира. — За сметка на това обичаше пирожки и трябваше да се овладее, за да не я излапа наведнъж. Хрупкавото тесто и плънката от картофи, зеленчуци и месо бяха прекалено вкусни.

— В някои кръгове се смята за много неучтиво човек да яде с шапка на главата — каза той замислено, след като отхапа от своята пирожка.

Макси се поколеба дали да изложи лицето си на погледите на този непознат, но не можеше да пренебрегне и призива му за добро държане. Тъй или иначе, беше я поканил на обед. Тя вдигна ръка и свали шапката.

Той я гледа известно време втренчено, с напрегнато лице. Такава реакция не беше за нея нещо ново и тя протегна ръка, та да може в случай на нужда да грабне бързо ножа си.

За щастие мъжът се въздържа от каквито и да било неуместни или вулгарни забележки.

— Да ви предложа ли парченце студено пиле? — попита той, след като мъчително преглътна.

Макси се отпусна.

— Да, с удоволствие.

И той посегна към една кълка.

— Всъщност защо се разхождате без разрешение из горите на маркиз Уолвърхемптън?

— Тъкмо тичах по една пътека, когато чух, че зад мен идва каруца. Реших, че ще е по-добре да се скрия, а после един славей ми отвлече вниманието. А какво ще кажете вие за ваше оправдание? Бракониерство?

Той я изгледа притеснено.

— Приличам ли ви на бракониер?

— Не. Поне не на много опитен. — Тя си беше изяла парчето пиле и сега си облизваше грациозно пръстите. — Но пък, от друга страна, не изглеждате и като маркиз Уолвърхемптън.

— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че все пак съм маркиз?

— Не. — Макси обгърна с пренебрежителен поглед дрехите му, които сигурно бяха виждали и по-добри времена.

— Млада дама с великолепна способност да наблюдава — каза той възхитено. — Аз съм толкова маркиз Уолвърхемптън, колкото вие сте англичанка.

— Какво ви наведе на такава мисъл?

— Разбирам от акценти. Вашият е този на английските благородници, но не съвсем. — Той присви замислено очи.

— Допускам, че сте американка, най-вероятно от Ню Ингланд.

Наистина си го биваше.

— Предположение, което лесно може да се направи — заяви тя уж разсеяно.

— Значи продължавате да твърдите, че името ви е Джек?

Макси присви очи.

— Задавате наистина прекалено много въпроси.

— Въпросите са най-добрият начин за задоволяване на любопитството — заяви той с необорима логика. — От опит зная, че в повечето случаи вършат работа.

— На това едва ли може да се възрази. — Макси се поколеба за миг, но не намери причина да не му го каже. — Най-често ме наричат Макси, но истинското ми име е Максима.

— На мен ми правите по-скоро впечатление на Минима — отвърна той бързо, като имаше предвид нежните й пропорции.

Тя се разсмя.

— Ех, и вие не можете да бъдете наречен Херкулес.

— Вярно, но аз не се казвам Херкулес и не заблуждавам по този начин хората.

— Баща ми се казваше Максимус и са ме кръстили на него. Вярвали са, изглежда, че ще порасна достатъчно, за да съответствам на името си. — Макси преглътна последния залък от хлебчето. — Но щом името ви не е Херкулес, тогава как се казвате?

— Това няма значение. — Той отпи глътка бира и явно преценяваше какво да каже. Беше очевидно скитащ нехранимайко с толкова много имена, че сам не си спомняше с кое именно е бил кръстен.

— Напоследък се наричам лорд Робърт Андървил — изрече той най-сетне.

— Наистина ли сте благородник? — попита смаяно Макси, а после смръщи чело. — Искате да ме впечатлите, нали? Татко ми обясни веднъж всичко за титлите. Истински благородник не използва титлата „лорд“ заедно с малкото си име. „Лорд Робърт“ ще да е измислената титла, с която взимате акъла на хората.

— Аз пък си въобразих, че мога да измамя човек от колониите. — В очите му проблеснаха весели искрици. — Напълно сте права. Аз съм най-обикновен човек. Приятелите ме наричат Робин.

Все едно беше как се казва този мъж, но имаше толкова изразително лице! Може би беше по-скоро актьор, отколкото шмекер. Можеше естествено да е и двете. По време на пътуванията си Макси и баща й бяха срещали немалко симпатични нехранимайковци, а този самозван лорд Робърт принадлежеше по всяка вероятност към тяхната гилдия. Всъщност и Макс можеше да бъде причислен към тази категория. Навярно затова дъщеря му имаше слабост към очарователни авантюристи.

Робърт я наблюдаваше замислено. Въпреки че се беше постарала според възможностите си за дрехите, дланите му бяха опипали добре скритите извивки.