Мери Пътни: Ангелът мошеник

— Някъде наблизо ли живеете? — попита той.

— Не. Тръгнала съм за Лондон. — Макси посегна решително към вързопчето и шапката си. — Много ви благодаря, че споделихте с мен трапезата си.

— Лондон ли? — изплъзна му се. — Боже милостиви, наистина ли мислите сериозно да изминете целия този път сама, и то пеш?

— Но това са само триста километра. Най-много след две седмици ще съм там. Желая ви приятен ден. — И Макси нахлупи шапката така, че да засенчва лицето й.

Робин потисна импулсивното желание да й каже, че е престъпление да крие прекрасното си лице. Когато тя се строполи върху него, беше я взел за смела палавница, навлякла дрехите на брат си. Но когато свали абсурдната си шапка, за миг му секна дъхът и не можеше дума да продума.

Максима — Макси — притежаваше екзотичната хубост, която човек можеше да срещне при сливането на две раси. Чертите на лицето й бяха почти като на англичанка, но не и тъмният й тен, лъскавата черна коса и крехкият строеж на тялото.

Имаше лице, което не се забравя.

Но не беше само красотата й. Към нея го привлече най-много подчертаната откритост, вътрешната сила, която излъчваха всяка нейна дума, всяко нейно движение. Краткото пребиваване с нея беше отприщило в него същинска лавина дълго потискани емоции, които сега се бореха почти болезнено в душата му.

Само едно му беше пределно ясно: не бива да допусне това необикновено същество да изчезне отново от живота му.

Робин събра останалото ядене, нарами вързопчето и извика след Макси.

— Разстоянието до Лондон не е непреодолимо — съгласи се той, — но за пътуваща сама млада жена пътищата не са достатъчно безопасни.

— Досега не съм имала затруднения — отвърна тя. — Досега само вие разбрахте, че съм жена и втори път няма да съм толкова непредпазлива, че да се изтърся върху някого.

— Младо момче може да е не по-малко застрашено. — Робин наведе поглед към Макси и едва сега установи колко е миниатюрна — може би само мъничко по-висока от метър и половина. Но при съвършените й пропорции човек го забелязваше едва когато застанеше до нея. — Някои от пътуващите господа биха могли дори да предпочетат едно младо момче.

Кафявите очи го мереха изкосо. Добре възпитан младеж нямаше да проумее забележката, но Макси го разбра. Може пък да не беше чак толкова наивна.

— Тук, на север, пътищата са що-годе безопасни, но колкото повече ще се приближавате към Лондон, толкова по-рисковани ще стават — продължи Робърт, когато стигнаха пътеката и поеха на юг.

— Умея да се браня — възрази тя наперено.

— С ножа, който носите?

Въпросът му спечели неприязнен поглед.

— Стоварихте се доста яко върху мен, а нож се усеща доста по-различно от човешко тяло — обясни той.

— Да, имам нож. И зная как да го използвам — отвърна тя с нескрита заплаха в гласа.

— Това не би ви помогнало много, ако ви нападнат няколко пладнешки разбойници наведнъж.

— Нямам намерение да се забърквам в сбивания — заяви тя остро.

— Случва се човек да няма избор — забеляза той сухо.

Продължиха мълчаливо да вървят. Макси умело пренебрегваше присъствието му, а Робин мислеше напрегнато. Въпреки че я познаваше само от час, разбираше, че напразно се мъчи да я разубеди. Тази млада жена не би позволила да я отклонят толкова лесно от веднъж избраната насока.

Не беше изключено да стигне в Лондон без премеждия, но обратното беше много по-вероятно. Дори ако не беше така силно привлечен от нея, щеше много да се замисли дали да разреши на жена, при това толкова крехка, да направи подобно пътешествие.

Последиците бяха неизбежни.

Когато близо до Уолвърхемптън гората почти свърши, той отново взе думата.

— Няма друга възможност. Като на джентълмен не ми остава нищо друго, освен да ви придружа до Лондон.

— Какво? — изтръгна се от Макси. Тя спря като вкаменена и се втренчи в него. — Да не сте си изгубили ума?

— Ни най-малко. Вие сте млада жена и сам самичка в тази чужда страна. Би било много непочтено да ви оставя да продължите сама. — Той й подари будеща доверие усмивка. — Освен това в момента нямам нищо по-добро предвид.

Изразът на Макси се колебаеше между ужас и радост.

— А какво именно ви определя като честен джентълмен?

— Джентълменът няма нужда да работи. Аз също не се трудя, следователно съм джентълмен.

Макси се разсмя.

— Вие сте най-абсурдното същество, което съм срещала. Логиката ви не би убедила дори малко дете. Даже ако не работите, не можете да потеглите просто ей тъй на път.