Мери Пътни - Ангелът мошеник

Робин й остави време да поеме в себе си чутото, а после продължи:

— Баща ти те е оставил безмилостно сама, защото те е обичал. Мисля, че е искал със смъртта си да ти даде онази сигурност, която не е могъл да ти даде приживе. Не е знаел, изглежда, че предпочиташ стократно да прекараш с него всеки час, който му е оставал да живее, но постъпката му е плод на любов.

Макси скри лице в длани и прошепна:

— Не зная защо, но това е безкрайно важно за мен.

— Ти и баща ти сте били едно цяло — каза тихо Робин. — Независимо от това, колко много обиди си понасяла от чужди хора, колко често са ти се подигравали, задето произлизаш от племето мохикани, ти винаги си знаела, че твоят баща те обича. Представата, че е могъл да си сложи край на живота, без изобщо да помисли за теб, би означавало, че целият ти живот е почивал върху лъжа.

Макси вдигна глава и избърса сълзите си с длан.

— Откъде знаеш, след като дори аз не го знаех?

— Когато навлезе дълбоко в тъмните кътчета на моята душа, ти също ми се откри — каза той, стана и сложи ръцете й на ушите. — Когато една жена тъгува, тя оглушава — цитира той. — Нека тези думи премахнат пречките, та да можеш отново да чуваш.

Той сложи нежно ръце на очите й.

— В мъката си ти изгуби слънцето и потъна в мрак. Но сега аз ще ти върна слънцето.

По бузите й течаха сълзи.

— Как можа да запомниш всичко това, Робин? — прошепна тя.

— Тези думи са врязани в сърцето ми, Канавиоста.

— Баща ми и аз никога не сме говорили за здравето му. Той не понасяше да го мислят за немощен. Да се самоубие, понеже знае, че това ще е от полза за мен и за да си спести мъките, това можеше да се очаква от него, но аз бях в мъката си прекалено себична, за да го допусна.

— Тъкмо най-важните неща се приемат често най-трудно — каза Робин и я привлече към себе си. Погледът му падна върху тлеещия тютюн в пепелника. — Това сигурно има някакво символично значение.

— За народа на майка ми тютюнът е свещен. Изгарят го, за да отнесе димът от него молитви и пожелания на духовете.

Робин взе тютюн от табакерата и го поръси върху тлеещата купчинка.

— Какво си пожелаваш? — попита Макси.

— Ще се изпълни ли желанието ми дори ако ти го кажа?

Тя се усмихна.

— Не мисля, че има разлика.

Той тъкмо се беше заклел да не проронва и дума, но като видя чудесната й усмивка, изостави всички съмнения.

— Пожелавам си ти да се омъжиш за мен.

Усмивката й изчезна, тя се отметна на облегалката на креслото.

— Имаш лошия навик да ми правиш предложения за женитба. Ако не си пожелаваш друго, мога някой ден да се съглася.

— Не мога да си пожелая нищо друго.

Макси погледна с въздишка преплетените пръсти на ръцете си. Докато обстоятелствата около смъртта на баща й оставаха неизяснени, можеше да отлага решението си. Но сега вече не.

Тя вдигна глава и го погледна. Физически Робин беше само на ръка разстояние от нея, но светлата му кожа, небрежната му самоувереност и аристократичната му елегантност говореха за пропаст, която не можеше да бъде преодоляна.

— Мисля, че сме твърде различни, Робин. Аз съм дъщеря на пътуващ книжар и твоите съотечественици ме възприемат по тази причина като нецивилизована дивачка, а ти принадлежиш към вековна и привилегирована култура. — Тя се опитваше да говори много уверено, сякаш решението й е повече от очевидно. — Представата за една женитба може да ти се струва сега много привлекателна, но аз съм убедена, че един ден ще съжаляваш.

— А ти ще съжаляваш ли един ден? — попита той тихо.

— Ако ти съжалиш, сигурно ще съжаля и аз — отговори тя, убедена, че думите й изясняват проблема докрай. Тя го обичаше и понасяше мъчително неговото разочарование. Колкото и добре да се прикрие той зад една учтивост, тя ще го усети.

— Грешиш. Различията между нас са незначителни, а сходствата дълбоки — каза той убедено. — И двамата сме отвергнати, Макси. Поради произхода си ти не принадлежиш изцяло нито на народа на майка си, нито на този на баща си. Добре си представям какво е трябвало да понасяш, защото и аз, въпреки че съм богат, че имам привилегии и аристократични предни, също съм човек извън своето общество. Може би нямаше да е така, ако имах майка или ако баща ми можеше да понася да ме вижда. — Кой знае, може би щях да бъда отлъчен дори ако майка ми беше останала жива при моето раждане — каза той иронично. — Всяка или всяка втора генерация Андървиловци си има по една черна овца, а мен ме увериха още преди да проходя, че това съм именно аз. Достатъчно беше да ми забранят нещо, и то вече ме привличаше. Всяка моя грешка беше доказателство за вродената ми лошотия. Поставях под съмнение неща, които не бива да се поставят под съмнение, противопоставях се на заповеди, с които не бях съгласен и си измислях истории, възприемани като отвратителни лъжи. Той вдигна осакатената си лява ръка.