Мери Пътни - Ангелът мошеник

— Много ти благодаря — усмихна се той, — но вече зная откъде ще получа подкрепата, която ми е необходима.

Вратата беше отворена, затова Робин почука леко и влезе. Лорд Стрейтмър вдигна разсеяно глава от писалището си, но веднага се усмихна и стана.

— Радвам се, че си се върнал в Уайтхол. Вчерашната вечер бе много приятна, но почти нямахме време да поприказваме.

— И днес няма да е по-различно. — Двамата си стиснаха ръцете и Робин седна срещу братовчед си. — Дошъл съм само да те помоля за помощ.

— Винаги на твое разположение — каза Люсиен. — За какво става дума?

— Необходимо ми е разследване на едно самоубийство, станало преди два, не, всъщност преди три месеца близо до Ковънт Гардън.

Люсиен смръщи чело.

— Става дума за бащата на твоята приятелка Макси, нали?

Робин кимна. Неговият братовчед също беше майстор да сглобява логично откъслечни факти.

— Тя е отчаяна, защото двамата са били много близки. Искам да науча колкото може повече за обстоятелствата около самоубийството, за да й помогна да понесе по-леко всичко. Бих искал да поговоря с момичето, което е намерило мъртвия, с лекаря, установил смъртта, с всеки, когото той е посетил в Лондон. При това всичко, ако може, още днес.

— Дали да не те придружа? Двама сигурно ще постигнем повече, и то по-бързо.

Робин хвърли поглед към книжата върху бюрото.

— Не си ли зает?

— Това може да почака.

— Добре. Вече не се ориентирам в Лондон, както преди, тъй че всяка помощ ще ми е добре дошла. — Робин смръщи чело. — Има тук някакъв детектив от Бау стрийт, някой си Нед Симънс, на когото семейство Колинс е възложило да се осведоми дискретно за случилото се. Ако мога да го открия, той положително ще знае дори повече от онова, което тепърва се каня да разбера.

Люсиен кимна.

— Познавам Симънс, той работи много професионално. Често се отбива в една кръчма близо до Ковънт Гардън. С малко късмет ще го намерим там.

Люсиен стана, взе един бастун от ъгъла на стаята, но после се поколеба.

— Има още нещо, което с удоволствие ще ти кажа, Робин.

— Да?

Братовчед му въртеше в ръка месинговата дръжка на бастуна.

— Странно — каза той, — от години ме мъчи съвестта, а сега просто не зная как да се изразя. — Той погледна сериозно Робин със зелените си очи. — Впрочем искам само да зная дали не ме съдиш, задето не придумах да поемеш пътя на шпионин?

— Не помня да си ме принуждавал с нож на гърлото, Люсиен — отговори изненадано Робин. — Беше по моя воля.

— Да, но аз нямах представа за какво те моля — въздъхна Люсиен. — Тогава ми приличаше повече на безобидно приключение. Ти си умен и с подчертана дарба за езици. За теб щеше да е детска игра да останеш на континента и да координираш британската шпионска мрежа за половин Европа. Ние двамата щяхме да накараме Бонапарт да падне на колене. Кой можеше да предположи тогава, че войната ще се проточи още цели дванайсет години?

— Не се обвинявай, задето си ме подкрепил в моите безумия — засмя се Робин. — Ти си само две години по-голям от мен. Разбира се, че не можеше да знаеш какво ни очаква. И тогава, и сега аз отговарям лично за собствения си живот.

— Гайлс не е на същото мнение — каза студено Люсиен. — Мисля, че никога няма да ми прости ролята, която изиграх в твоя живот. Но да рискува собствения си живот, не е най-трудното за един шпионин. Най-мъчителна е психическата цена, която той трябва да плати, след като е участвал в една непрозрачна война.

Люсиен прехвърляше, без да спира, бастуна от едната в другата ръка.

— Аз събрах в това отношение доста опит, но поне прекарах по-голямата част от времето си в относително цивилизованата Англия. Действията ми засягаха в повечето случаи живеещи много далеч и непознати за мен хора. Това, което вършеше ти, беше далеч по-трудно.

Трогнат от загрижеността на братовчед си, Робин попита:

— Съжаляваш, че ми предложи да работя за външното министерство, или съжаляваш, че аз приех?

— Нали тъкмо това е мъчнотията — усмихна се със самоирония Люсиен. — Като шеф на информационната служба не мога да съжалявам за онова, което ти успя да свършиш — твоята дейност беше безкрайно важна и успешна. Предполагам, че си пожелавам само да не бях се чувствал толкова дяволски виновен.

Робин се засмя. Добре знаеше какво е чувство за вина.

— Люсиен, ако копнееш за прошка, с радост ти я давам. Да, признавам, че доста често съм се чувствал твърде неуютно в собствената си кожа, но през последните няколко седмици успях да тегля окончателно чертата под осъдителната си дейност. Зная, че никога няма да се гордея с онова, което вършех, но поне не се боря вече със самия себе си. — По странен начин Робин имаше усещането, че повтаря думи на Макси.