Мери Пътни - Ангелът мошеник

Маркизът се поколеба, явно озадачен.

Изненадана от собствената си смелост, тя му се усмихна.

— Заповядай.

— Ами добре, за мъничко — отговори той след не твърде приятна за нея пауза.

Дездемона отпрати прислугата да си легне, отведе Гайлс в салона и наля в две чаши бренди. Когато вече се бяха настанили в две кресла един срещу друг, от непринудеността не беше останала и следа. Маркизът я гледаше замислено, а това я смущаваше. Въпреки че само преди час беше преценила вниманието му към нея повече от положително, вече не беше толкова сигурна. Може интересът му към мен, помисли си потиснато, да е бил временна заблуда, а сега той се пита как да се оттегли с достойнство.

Гайлс си изпи брендито и стана.

— Смятам, че ще е по-добре сега да се сбогувам.

Дездемона го погледна слисано. Къде ли е сбъркала?

— Е, не ме гледай така, сякаш току-що съм гласувал срещу твоя закон за защита на чираците — каза той с весел блясък в очите.

Дездемона спря да го гледа и се опита да придаде на лицето си равнодушен израз. Всяко женско същество се научава най-късно на седемнайсет годишна възраст да прикрива чувствата си. А тя се държи и след тридесетте като наивна глупачка.

Гайлс изруга наум.

— Проблемът не си ти, а аз — заяви откровено той. — Ако остана, ще ми е ужасно трудно да си държа ръцете по-надалеч от теб, а това положително няма да ти хареса. Защото ще противоречи на плановете ни за едно по-продължително опознаване.

Дездемона усети невероятно облекчение.

— Трудно ми е да повярвам, че можеш да се превърнеш в обзето от див нагон чудовище. Но дори ако… — тя му подари плаха усмивка, — мисля, че такъв риск съм готова да поема.

Гайлс поклати засмяно глава.

— Ще успея може би да се държа като джентълмен, но не мога да го гарантирам.

— Ами добре! — заяви тя с безумна смелост.

Той се разсмя. Около очите му се появиха бръчици.

— Даваш ли си сметка колко много си се променила през последните две седмици?

— Надявам се за добро.

— Несъмнено. — Той се облегна на камината и кръстоса със сериозно лице ръце на гърдите. — Може би е рано за формално предложение за женитба, но бих искал да почнеш да се замисляш над тази възможност.

Дездемона го погледна и облекчението изчезна. Неговото присъствие и възхищението му й бяха помогнали да се отпусне и да повярва в някакъв приказен свят. Но сега се обаждаше действителността.

Той вдигна учудено вежди.

— Та това едва ли би трябвало да те изненада. Нали още в Девънтри засегнахме този въпрос.

— Решила съм, изглежда, че ще се откажеш от предложението си, след като си имал възможност отново да размислиш — отговори тя едва чуто.

Той се усмихна със загрижената усмивка, която тя толкова обичаше.

— Не съм сигурен дали това говори за липса на доверие от твоя или от моя страна. — Усмивката му угасна. — Ти си живото доказателство, че една жена няма нужда от съпруг, за да води пълноценен живот. Дори ако решиш да се омъжиш повторно, ще те разбера, ако се спреш на по-достоен кандидат. Кажи ми го откровено и никога вече няма да засягам тази тема.

Думите му показаха на Дездемона, че не само тя се чувства несигурна.

— Не се съмнявам нито за миг, че ти ще си чудесен съпруг. Проблемът е по-скоро, че… — тя трябваше да преглътне, — че не съм сигурна дали аз ще съм за теб най-подходящата съпруга.

Той улови погледа й и здраво го задържа.

— Ти си откровена, много си хубава, имаш добро сърце и не обичаш да те правят на глупачка. За мен това са великолепни качества за една бъдеща съпруга.

На Дездемона й се искаше да се позасмее над онова, което той смяташе за важно, но погледът й му убегна.

— Не зная дали мога да ти подаря наследник. Вярно, че двамата с мъжа ми делихме много кратко време съпружеското ложе, тъй че е възможно да не съм безплодна, но вече попреминах тридесетте…

— Това няма значение — прекъсна я той рязко — Държа на теб, защото те искам за съпруга, а не за разплодна кобила. Изобщо няма да имам нещо против, ако след мене Робин или негов син наследи Уолвърхемптън. — В очите му тя прочете дълбока скръб. — Моята майка и първата ми жена умряха при раждане. Не искам да се случи и на теб.

Дездемона погледна ръцете си, здраво вкопчени в скута й една в друга. Проблемът с полуистините беше, че и двамата не бяха защитени от тях. Но тя трябваше да знае, че не може да заобиколи същинската истина.

Тя се принуди да го погледне.

— Има още една и решаваща причина, поради която се съмнявам дали ще ти бъда добра съпруга. Ти си човек с голямо сърце и искрена страст. Естествено е да си пожелаеш съпруга, способна на същите чувства. Но аз не съм сигурна дали мога да бъда такава жена.