Мери Пътни - Ангелът мошеник

— Един мой приятел, господин Колинс, е пристигнал преди няколко седмици в Лондон — каза най-сетне Робин. — Малко преди и аз да потегля през океана, разбрах, че е починал, но не научих нищо повече за обстоятелствата. Спомних си, че е живял в „Абингдън Ин“ и реших, след като и без туй съм тук, да науча едно-друго заради семейството му. — Той присви устни. — Все ни повтарят колко е опасен животът в Лондон. От крадци ли е бил нападнат?

— Нищо подобно. Мистър Колинс е починал в леглото си. — Дженкинс поклати побелялата си глава. — Много тъжна история. Беше фин джентълмен, винаги мил и дружелюбен с всекиго, даже и с дъртия скръндза Уотсън. Та за нас беше като гръм от ясно небе, като разбрахме, че се е самоубил.

Тези думи поразиха Макси като зашеметяващ удар. Робин си пое дълбоко дъх, а тя простена:

— Не, не, Макс никога не би сторил подобно нещо.

— Много съжалявам, че трябва да ви го кажа, госпожице, ако е бил ваш приятел. Но в това нямаше никакво съмнение. То онзи джентълмен се постара някак да го прикрие, но не взе достатъчно добре мерки. Сигурно ужасно се е разстроил от нещо и е решил, че просто не може да го понесе. На всеки може да му се случи някога нещо такова, но господин Колинс беше решил да направи нещо, за да го скрие.

Като дете Макси се осмели веднъж, при едно затопляне през януари, да тръгне през замръзнало блато. Дори сега, двайсет години по-късно, не бе забравила ужасното чувство, когато ледът почна да се огъва под нея. Опита се отчаяно да се добере до спасителния бряг, но отникъде не идваше надежда, защото наоколо й ледът се пукаше от всички страни. Тя падна в ледената вода и сигурно щеше да се удави, ако баща й не беше чул виковете й и не я беше спасил.

Сегашните й чувства приличаха на тогавашните или бяха всъщност дори хиляда пъти по-страшни. Това, което каза Дженкинс, беше невъзможно, непоносимо, а онова, което я обкръжаваше сега — не вода, а безпределна мъка.

Загубила ума и дума, тя се обърна, прекоси двора и избяга. Чу как Робин вика името й, но гласът му звучеше далечен и беше без значение.

Когато изтича от пряката до широката улица, сблъска се с някакъв мъж, който миришеше на лук. Тя си изтърва шапката и за малко да падне. Успя все пак да запази равновесие. Сляпа за движението, хукна през улицата.

Някакъв кон изцвили, някой я награби за ръката и я отдръпна много навреме от подковите на подплашеното животно.

Пренебрегвайки спасителя си, тя продължи да тича, сякаш на света имаше някъде място, където можеше да не вярва, че баща й се е самоубил. Тя се спъна и се просна тежко с цялата си дължина на паважа. Ударът й спря дъха, но раните там, където коленете и дланите й се бяха ожулили в грапавата настилка, изобщо не я боляха.

Залитайки, тя се изправи отново на крака и понечи да продължи бягството си, когато две яки ръце я награбиха.

— За бога, Макси! — чу тя познатия глас на Робин. — Спри, преди да си се пребила!

Тя се опита да се отскубне от него, но той не я пусна. Когато Робин се помъчи да я отведе, тя сви юмруци и го удари.

— Татко за нищо на света не би се самоубил, не би ме оставил сама! — изкрещя тя, а сълзите мокреха бузите й. — Той обичаше живота, обичаше мен. Не, никога не би го сторил!

Робин разбираше, че тя иска да убеди преди всичко себе си. Опита се да обезвреди юмруците, стискайки безмилостно ръцете й, но тя продължи отчаяно да се брани.

Когато един от лактите й се заби с все сила в стомаха му, той изстена от силната болка. Беше опасно да я задържа против волята й, а се боеше и да продължи да използва сила.

— Не знаем какво наистина се е случило, Канавиоста — каза той рязко, за да я накара най-сетне да попритихне. — Дженкинс може и да греши. Трябва да се осведомим по-добре.

Тя издаде мъчителен звук, престана да се брани, но крехкото й тяло трепереше и се тресеше в прегръдката му. Той разбра интуитивно, че думите му са постигнали обратното на онова, което е искал. Вместо да я убеди, че конярят е могъл и да сбърка, те й бяха отнели възможността да избяга от истината.

Изпълни го безпределно съчувствие, но знаеше също, че тя е сега в собствения си ад, в който той не може да слезе, ако тя не му позволи. Без да обръща внимание на многобройните зяпачи, той продължи да й говори тихичко и кротко с надеждата, че тонът му ще я успокои дори ако не разбира думите му.

В този миг изострените през дългите опасни години на континента сетива на Робин го накараха да вдигне глава. Няколко къщи по-надолу, на отсрещния тротоар, беше застанал Симънс. Лицето му беше безизразно.