Мери Пътни - Ангелът мошеник

Робин го гледаше втренчено, беше смаян.

— Не съм го знаел.

— Не можеше и да знаеш, та ти беше тогава голям колкото франзела. — Гайлс успяваше с голяма мъка да овладее чувствата си. — А после ти толкова заприлича на мама и не само външно, притежаваше нейния чар, нейната непосредственост. Всички бяха във възторг от теб, въпреки че ти често се държеше като дяволско изчадие. Можеше да си позволяваш неща, за които аз щях да изям хубав пердах.

— Понеже татко ненавиждаше всичко, което правех, реших да му давам поне основание за това — забеляза сухо Робин. — Пък и пакостите винаги са ми прилягали повече от послушанието.

Гайлс сви рамене.

— Покорство е пресилено казано. Татко смяташе, че поведението ми е доста добро, но колкото и да се стараех, никога не беше напълно доволен.

Робин започваше постепенно да разбира за какво става всъщност дума в този разговор.

— Защо говорим за това след толкова години? Какво искаш от мен?

Гайлс разглеждаше мълчаливо широките си, силно стиснати, длани и правеше впечатление на безкрайно уязвим. Зад каменната градинска ограда една карета изтрополи по калдъръма на Мейфеър.

След дълга пауза каза едва разбираемо:

— Сигурно ще ти се стори ужасно детинско, но бих желал… бих желал да означавам нещо за теб. Ти си единственият роднина, който ми остана. Старал съм се да ти бъда добър брат, но ти винаги правеше всичко на своя глава, независимо от цената, затова не можех истински да ти бъда от помощ. Нито по отношение на татко, нито в училището, още по-малко, когато ти на твърде млада възраст реши да станеш шпионин, най-опасното занимание на света.

Робин смръщи чело.

— Господи, разбира се, че ти означаваше нещо за мен, дори много. Как можеш да се съмняваш? Сигурно помниш как непрекъснато ходех подире ти, щом се прибереше от училище. Беше наистина безкрайно търпелив с мен. Толкова много исках да съм като теб. Съзнанието, че не мога беше толкова потискащо. Бяхме просто много различни.

— Бяхме и сме — каза Гайлс, все още втренчил поглед в ръцете си.

— Но това различие не значи, че и дълбока привързаност ще е невъзможна — продължи колебливо Робин. — Ти винаги си бил за мен много повече баща от скъпоценния ни физически създател. Всичко, което научих за честта, дисциплината и лоялността, го зная от теб. — Той въздъхна. — По всяка вероятност съм станал шпионин само защото съм искал да се гордееш с мен. Това е наистина долнопробен, презрян занаят, но срещу престъпници като Бонапарт — много важен. Много ме болеше, че не одобряваш дейността ми, но след като веднъж се бях захванал, нямаше връщане назад.

Гайлс го погледна сериозно.

— Никога не съм подценявал дейността ти. Напротив, безкрайно се гордеех със смелостта ти и твоята изобретателност.

Робин вдигна вежди.

— Наистина? Но всяко наше скарване беше заради моите занимания. Презрението ти си проличаваше добре от толкова редките ти писма, а се изля щедро при последната ни среща в Лондон.

Брат му отмести поглед.

— Много съжалявам, че онази вечер изгубих самообладание, но бях толкова уплашен за теб. Изглеждаше така, сякаш всеки миг можеш да се прекършиш. Бях уверен, че е крайно време Великобритания да продължи борбата си без теб.

— Наистина бях тогава в доста окаяно състояние — съгласи се Робин. — Но да се оттегля за разумно съществуване в Йоркшир — това можеше направо да ме побърка. За мен беше по-добре да си продължа работата и да се уповавам на късмета си.

— Както ти каза, наистина сме много различни. За мен Уолвърхемптън е бил винаги източник на радост и отмора.

След доста дълго мълчание Робин каза почти примирено:

— След смъртта на нашата майка в Уолвърхемптън никога не е имало достатъчно любов. Тъгата и гнева на татко ни тровеха по някакъв начин всички. От теб не смееше да изисква прекалено много — от страх да не изгубиш търпение. Но аз не бих могъл да го понеса.

Гайлс се усмихна мрачно.

— Аз също се боях, че ако направя нещо, което може да утежни отношенията ни, ти може да отлитнеш като пеперуда и никога вече да не се върнеш.

Робин преглътна мъчително.

— Ти беше спасението на моето детство, Гайлс. А и сега си един от двете, не, трите човешки същества, за които съм готов да си дам живота. Съжалявам, че не ти го казах по-рано. Мъчно ми е, че си могъл, та макар и за миг, да мислиш, че нямам никакви чувства към теб.

Гайлс потри чело и така скри лицето си. Когато свали ръка, очите му бяха влажни.

— Братята трябва да се обичат, но в нашия случай бях сигурен, че единствено аз имам чувства.