Мери Пътни: Заложница на съдбата

Смаяна от пустотата в очите му, Джослин осъзна, че всъщност въобще не познаваше този мъж. Какви белези криеше той зад светската си външност? Досега не се бе замисляла, защото постоянно се криеше в сенките, отдадена на глупавите си фантазии. Явно нищо и никого не бе разбирала.

Ала по-късно щеше да разполага с достатъчно време, за да се упреква. Сега имаше да върши много по-важни неща. Изскочи от гостната и изтича надолу по стълбите като дванадесетгодишно момиче.

С разтуптяно сърце тя нахлу в синята стая, без да почука, и видя съпруга си да прибира останалите си вещи в голям куфар.

— Моля те, Дейвид, дай ми възможност да ти обясня! — почти останала без дъх извика младата жена. — Нищо не е така, както изглежда!

Той повдигна язвително вежди.

— Да не би да се опитваш да ме убедиш, че не се бе сгушила в страстните обятия на Кандоувър? Не съм знаел, че зрението ми е зле.

Джослин потръпна от явния му сарказъм. До днес не го бе виждала ядосан. У него имаше доброта, интелигентност, остроумие и нежност, разтапяща сърцето, но никога не бе виждала този студен, ужасяващ гняв.

— Да, позволих му да ме целуне — отвърна тя, отчаяно опитвайки се да контролира гласа си. — Исках да разбера чувствата си към него, а това ми се стори най-бързият начин. — Пристъпи към съпруга си. — Открих, че не желая анулиране на брака ни. Искам да бъда твоя съпруга.

— О? Нима си решила, че един формален съпруг ще ти даде повече свобода за любовни авантюри сред висшето ти общество? — Затръшна гневно капака на куфара. — Съжалявам, но трябва да те информирам, че моите възгледи са шокиращо традиционни и аз нямам желание да имам съпруга с модерни възгледи за морала. Ако искаш съпруг само за пред обществото, след като си върнеш свободата, можеш да си купиш някой друг, който ще проявява по-голяма търпимост.

Вдигна куфара и погледна надолу към нея. Лицето му не изразяваше нищо, но тялото му бе сковано от напрежение.

— Няма да се противопоставя на анулирането. Ако се опиташ да се откажеш, за да останеш омъжена в очите на обществото, ще подам молба за развод. Дали тогава твоят херцог ще те сметне за подходяща любовница?

— Дейвид, моля те, не си отивай — замоли се тя, наранена от гнева и болката му. — Целунах този мъж само веднъж. Не съм лека жена. Не искам него, нито пък светски живот, искам теб! Ще се смятам за благословена от Бога, ако прекарам остатъка от живота си с теб в „Уестхолм“.

Той стисна устни и Джослин осъзна отчаяно, че не бе намерила подходящите думи.

— Жадувате за земите ми, така ли, лейди Джослин? Вие купихте умиращото ми тяло, но не можете да купите живото. А сега, ако обичате, отдръпнете се.

Вместо да се дръпне, тя застана пред вратата, препречвайки изхода. С ужасяваща яснота тя осъзна, че гневът му се равняваше на огромната болка. Тя, която през целия си живот бе страдала от страха да не бъде отхвърлена, бе причинила същите рани на мъжа, когото обичаше.

— Ами ако съм бременна? — нерешително попита отчаяната жена, изплашена, че гневът му щеше да изгори завинаги всички мостове помежду им.

В очите му проблесна нещо и за миг тя си помисли, че е успяла да пробие бронята му. После лицето му отново се скова.

— Ако действаш бързо, можеш да използваш бременността си като примамка, за да убедиш Кандоувър да се ожени за теб. Предполагам, че херцогът се нуждае от наследник.

— Престани! — извика отчаяно Джослин. — Престани!

Дейвид пое дълбоко дъх.

— Не прави нещата по-трудни, отколкото са, Джослин. — Силните му ръце се отпуснаха върху раменете й, за да я отмести от пътя му.

Осени я една последна, макар и крехка надежда. Преглътна сълзите си и извърна лице към него.

— Ти си изучавал право и се гордееш, че си справедлив човек. Нима ще ме осъдиш, без дори да чуеш цялата истина? Нали това е разрешено дори и на осъдените на смърт?

Той се изсмя горчиво.

— Намерих писмото от леля ти. Според съдържанието му може да се сметне, че вероятно ти си решила, че вече не ти е изгодно да си девствена и затова си ме съблазнила. Пристигам тук и те намирам в прегръдките на мъжа, за когото ми каза, че отдавна копнееш. Каква по-голяма истина от това?

Тя се взря в очите му и сърцето й се сви от мъката, която прочете в тях.

— О, любов моя, това ли смяташ? Че съм те поканила в леглото си заради най-хладнокръвна пресметливост? Често съм вършила глупости, но никога не съм била пресметлива. Сърцето и тялото ми са разбрали, че те обичам много преди умът ми да го стори. Собствените ми страхове ми попречиха да осъзная, че ти си мъжът, когото съм търсила.