Мери Пътни - Заложница на съдбата

Въпреки това му се искаше да удуши херцога с голи ръце. Съперникът му притежаваше атлетична фигура, но не можеше да бъде достоен противник на опитен войник. Дейвид прокле чувството си за справедливост. Жестокостта щеше да облекчи бушуващия в него гняв и изгарящата болка, но той нямаше право да убива Кандоувър. Джослин сама бе избрала херцога.

— Аз съм Престън, съпругът на тази дама, макар и не за дълго — изрече Дейвид с глас, който и стъкло би разрязал. — Леденият му поглед се върна върху Джослин. — Поднасям извиненията си, затова че прекъснах забавленията ви. Ще събера вещите си и повече никога няма да ви обезпокоя. — Завъртя се на пети и излезе, затръшвайки вратата с такава сила, че прозорците звъннаха.

Разтреперана, Джослин се отпусна в едно кресло и притисна ръце към гърдите си. Беше толкова щастлива, че най-после бе осъзнала истинските си чувства, та изобщо не помисли в каква компрометираща ситуация се бе озовала — докато не видя пребледнялото от ярост лице на Дейвид. Дори и да доживееше до сто години, никога няма да забрави израза на лицето му — съчетание от гняв и непоносима болка, породени от нейното предателство.

Още от първата им среща в болницата Дейвид бе отворил сърцето си за нея с цялата щедрост, на която бе способен, винаги дарявайки я с утеха и доброта. Той дори бе готов да лъжесвидетелства и да разкрие унизителни интимни подробности, само и само да осигури нужните доказателства за анулирането на техния брак.

А как му се бе отплатила тя? Когато й призна любовта си и беше най-уязвим, тя го отблъсна и избяга без обяснение. А когато той забрави гордостта си и я последва, я намери в обятията на друг мъж с много по-благороден произход и много по-богат. Мили Боже, как ли я презираше!

Тя заби невиждащи очи във вратата, затръшнала се зад него. Знаеше, че парализиращото вцепенение, което я бе обзело, бе само тънка преграда пред океана от болка. Сега той никога нямаше дай повярва, че го обича. Каква ирония на съдбата, в мига, в който бе осъзнала любовта си, тя завинаги бе разрушила възможността някога да я сподели със съпруга си.

— Съпругът ви изглежда не споделя възгледа ви, че бракът ви е по взаимна изгода — сепна я сухият глас на херцога. Напълно бе забравила за присъствието на Кандоувър.

Джослин вдигна поглед. Изгаряше от срам, задето го бе направила свидетел на подобна сцена.

— Съжалявам — прошепна младата жена.

— Какво игра играете? Съпругът ви не ми прилича на човек, който би се оставил да го манипулират с ревност. Той е в състояние да ви напусне или да ви извие врата, но никога не би участвал в нечисти любовни игри. — Очите му бяха твърди като кремък.

Джослин с усилие овладя обърканите си чувства и едва намери сили да заговори. Кандоувър заслужаваше да бъде откровена с него.

— Не играех игра. Аз… просто се опитвах да разбера какво се крие в сърцето ми. Само че сега, когато знам какво изпитвам към Дейвид, вече е твърде късно.

Лицето му омекна при вида на неподправеното й страдание.

— Започвам да подозирам, че под изисканата ви и хладнокръвна външност се крие романтично сърце. Ако това е истина, последвайте съпруга си и се хвърлете в краката му, молейки го за прошка. Все още сте в състояние да си го върнете, поне този път. Един мъж може да прости на една жена, когато наистина я обича. Само не му позволявайте да ви завари отново в прегръдките на друг. Съмнявам се, че би ви простил за втори път.

Тя се втренчи в него, разкъсвана между болката и истеричния смях.

— Вашето хладнокръвие е пословично, но в действителност невъзмутимостта ви няма граници. Ако в този миг самият дявол влезе през вратата, мисля, че ще му предложите да изиграете с него партия вист.

— Никога не играйте вист с дявола, скъпа моя, защото той умее да лъже много ловко. Нали за това е дявол. — Кандоувър повдигна ледената ръка на Джослин и леко я целуна. — Ако съпругът ви устои на вашия чар и молби, обадете ми се на всяка цена, стига да желаете една приятна връзка без усложнения.

Пусна ръката й.

— Знаете ли, никога не бихте могли да получите нещо повече от мен. Преди години аз отдадох сърцето си на жена, която го разби и захвърли като ненужна вещ. Вече нямам сърце. — Сложи ръка на дръжката, после се поколеба, докато погледът му се задържа върху лицето й. — Вие ми напомняте за онази, която някога познавах, но не достатъчно. Никога не е достатъчно — изрече той много тихо, така че тя едва долавяше думите му. В следващия миг вече го нямаше.