Вероника Рот - Дивергенти

книга първа от поредицата Дивeргенти

Има само едно огледало вкъщи. Нашата каста позволява да се видя в него на втория ден от всеки трети месец -деня, когато майка ми подстригва косата. Иначе стои скрито зад плъзгащ се панел в коридора на горния етаж.

Сядам на стола, а майка застава с ножиците зад мен и ме подстригва. Кичурите падат по пода на еднакви руси пръстени.

Щом приключи, тя събира косата от лицето ми и я свива на кокче. Забелязвам колко спокойна изглежда в този момент и колко е съсредоточена. Има богат опит в изкуството да потъва в това, което прави. Не бих могла да кажа същото за мен самата.

Крадешком хвърлям поглед към отражението си, когато тя не ме наблюдава - правя го не от суета, а от чисто любопитство. За три месеца човек може доста да се промени. В огледалото насреща виждам тясно лице, големи кръгли очи и дълъг тесен нос - още приличам на малко момиче, макар че през последните месеци навърших шестнайсет. Другите касти празнуват рождените дни, но ние не. Би било себелюбие.

- Готово - казва тя, след като закрепя кокчето с фиби на тила ми. Погледът и улавя моя в огледалото. Вече е късно да отклоня очи, но вместо да ме сгълчи, тя се усмихва на нашите отражения. Леко свивам вежди. Защо ли не ме порица, че се гледам в огледалото?

- Значи днес е денят? - казва тя.

- Да - отговарям.

- Притеснено ли ти е?

Заглеждам се в собствените си очи за миг. Днес е денят на теста за установяване на наклонностите, от който ще се разбере към коя от петте касти принадлежа. А утре на Изборната церемония трябва да посоча една от кастите; това ще определи целия ми живот оттук нататък. Ще трябва да реша дали да остана със семейството си, или да го напусна.

- Не - казвам. - Тестът не би трябвало да влияе на нашия избор.

- Точно така. - Тя се усмихва. - Хайде тогава да закусим!

- Благодаря ти, задето ми подстрига косата.

Тя ме целува по бузата и плъзга панела обратно пред огледалото. Мисля си, че майка ми щеше да е истинска красавица в един по-различен свят от нашия. Тялото й под сивата роба е крехко. Има високи скули и дълги ресници, а когато вечер преди лягане разпусне косата си, тя се разпилява на вълни по раменете. Но като Аскет, майка ми трябва да крие своята красота.

Отиваме заедно в кухнята. В такова утро, когато брат ми приготвя закуската, баща ми ме гали по косата, докато чете вестник, а майка тананика, прибирайки масата - в такова утро се чувствам особено гузна, задето искам да ги напусна.

Автобусът всеки момент ще се разпадне на части. Щом се случи да попадне на разбит участък от пътя, започва да ме подмята насам-натам, нищо че съм се вкопчила здраво в седалката, опитвайки се да остана на място.

По-големият ми брат Кейлъб стои на пътеката между седалките и се държи за релсата над главата си, за да запази равновесие. С него не си приличаме. Взел е тъмната коса и орловия нос на баща ни, а от майка - зелените очи и трап-чинките по бузите. Като беше по-малък, това съчетание изглеждаше доста необичайно, но сега му отива. Обзалагам се, че ако не е от Аскетите, момичетата в училище няма да откъсват поглед от него.

Наследил е и себеотрицанието на майка ни. Затова отстъпи мястото си на някакъв начумерен мъж от Прямите, дори без да се замисли.

Прямият е с черен костюм и бяла вратовръзка - обичайната им униформа. Тяхната каста цени честността и вижда истината само в черно и бяло, затова и са облечени в тези цветове.

Колкото повече наближаваме центъра на града, толкова по-равен става пътят, а къщите са все по-нагъсто. Сградата, която навремето се е казвала Сиърс Тауър, а сега й викаме просто Цитаделата, се появява в мъглата - черна колона на фона на небето. Автобусът минава под въздушните железопътни релси. Никога не съм се качвала на влак, макар че влаковете непрекъснато сноват нагоре-надолу и линиите им минават отвсякъде. Само Безстрашните се возят па тях.

Преди пет години строителни работници, доброволци от кастата на Аскетите, смениха настилката по някои улици. Започнаха от центъра и продължиха към най-отдалечените райони, докато не им свършиха материалите. В нашия квартал обаче пътищата са все така разбити и осеяни с дупки, ето защо не е никак безопасно да се шофира по тях. Но ние така или иначе нямаме кола.