Вероника Рот: Дивергенти

- Предполагам, че се прибираш вкъщи - казва Тори. -Трябва сериозно да обмислиш всичко и едва ли ще бъде от полза да останеш да чакаш с останалите.

- Трябва да кажа на брат ми къде отивам.

- Аз ще му кажа.

Притискам с ръка челото си и забивам поглед надолу, докато излизам от стаята. Не бих могла да я погледна в очите. Не мога да понеса и мисълта за Изборната церемония утре.

Сега трябва да взема решение, независимо какви са резултатите от теста.

Аскети. Безстрашни. Ерудити. Дивергенти.

Решавам да не се качвам на автобуса. Прибера ли се по-рано, баща ми ще разбере, като провери домовата книга вечерта, и ще трябва да давам обяснения какво е станало. Вместо това ще повървя. Ще трябва да взема мерки, преди Кейлъб да се е изтървал пред нашите, макар че той умее да пази тайна.

Вървя по средата на тротоара. Автобусите се движат плътно покрай бордюра, затова тук е по-безопасно. Понякога из улиците в нашия квартал забелязвам следи от местата, очертани навремето с жълти линии. Сега нямаме никаква нужда от тях, защото са останали много малко коли. Светофари също не са ни потребни, въпреки че някои продължават да се люлеят хлабаво тук-там над пътя и заплашват да се стоварят долу всеки момент.

Обновяването на града върви бавно - той прилича на юрган, съшит от парчета нови, чисти сгради и останки от порутени стари постройки. Повечето от новите сгради са около тресавището, което преди много време е било езеро. По-голямата част от обновяването е дело на Агенцията за доброволци на Аскетите, за която работи и майка ми.

Всеки път, щом се замисля как живеят Аскетите, решавам, че животът им е наистина красив. Когато наблюдавам как семейството ми съжителства в пълна хармония; когато след някое празненство всички се заемат да разчистват, без някой да ги е молил за това; когато виждам как Кейлъб помага на съвсем непознати да занесат покупките си у дома, аз за пореден път се влюбвам в този начин на живот. Но реша ли и аз да живея по същия начин, идват проблемите. Така и не се почувствах на място сред тези хора.

Но ако избера друга каста, ще означава, че се отказвам от семейството си. Завинаги.

Точно до сектора на Аскетите в града има голям участък с разрушени постройки и разбити тротоари, през който минавам сега. На места улиците са напълно изровени и отдолу зеят канализационните шахти и празните подлези, така че много трябва да внимавам, за да не пропадна в тях; другаде толкова силно смърди на канал, нечистотии и смет, че си запушвам носа.

По тези места живеят безкастовите. Всички те са се провалили по време на инициацията за избраната от тях каста и сега тънат в нищета, принудени да вършат работата, която никой друг не иска. Работят като разсилни, строителни работници или боклукчии; произвеждат платове, карат Влаковете и автобусите. В замяна получават храна и облекло, но - както казва майка ми - нито едното, нито другото им достига.

На ъгъла пред мен виждам да стои един от безкастови-т е. Носи парцаливи кафяви дрехи и кожата на долната му челюст е увиснала. Той се е вперил в мен и аз отвръщам на втренчения му поглед, неспособна да отклоня очи.

- Прощавай - казва. Гласът му е дрезгав. - Имаш ли нещо за ядене?

Усещам как буца засяда в гърлото ми. Мислено някакъв строг глас ми нарежда: „Наведи глава и продължавай да вървиш!"

Не. Тръсвам глава. Не бива да се страхувам от този човек. Той има нужда от помощ и е редно да му я окажа.

- Ъ..., да - отговарям. Бъркам в чантата. Баща ми настоява винаги да нося храна точно за такива случаи. Подавам на мъжа пакет сушени ябълки.

Той посяга към плика, но вместо да го вземе, пръстите му се сключват около китката ми. Хили се насреща ми. Има дупка между предните зъби.

- Леле, имаш красиви очи! - казва. - Жалко, че всичко останало в теб е толкова безлично.

Сърцето ми започва да блъска в гърдите. Дръпвам ръка, но той затяга хватката. Надушвам нещо остро и неприятно в дъха му.

- Не си ли много малка да се разхождаш сама наоколо, скъпа? - продължава.

Преставам да се дърпам и заставам с изпънати рамене. Известно ми е, че изглеждам малка, няма нужда да ми се напомня.

- По-голяма съм, отколкото си мислите - сопвам се. -Вече съм на шестнайсет.

Устните му се разтягат още повече, разкривайки жълт кътник и тъмна дупка до него. Не мога да разбера дали се усмихва, или криви лице в гримаса.

- Значи денят трябва да е много специален за теб. Денят преди избора.

- Пусни ме да си вървя! - казвам. В ушите ми кънти. Гласът ми обаче звучи ясно и решително - не както съм очаквала. Сякаш не е моят.