Вероника Рот - Дивергенти

Стените на стаята също са покрити с огледала. Виждам отражението си от всички страни: сивата материя прикрива очертанията на гърба ми, дългия ми врат, и> пъкналите кокалчета на свитите юмруци, почервенели от придошлата кръв. Таванът е облят в бяла светлина. В средата на стаята има стол, който с наклонената си назад облегалка прилича на зъболекарски, а до него стои някаква машина. Всичко изглежда така, сякаш на това място се случват страховити неща.

- Не се притеснявай - казва жената. - Не боли.

Косата й е черна и права, но на светлината се вижда, че е прошарена със сиви нишки.

- Седни и се разположи удобно! - продължава. - Казвам се Тори.

Тромаво се настанявам и отпускам глава върху облегалката. Светлината реже очите ми. От дясната ми страна Тори се върти около машината. Опитвам се да се съсредоточа върху нея, а не върху жиците в ръцете й.

- Защо точно ястреб? - изфъфлям, когато прикачва електродите към челото ми.

- Никога досега не съм срещала любопитен Аскет - казва тя и повдига едната си вежда.

Потръпвам и кожата на ръцете ми настръхва. Проявата на любопитство е грешка, предателство спрямо ценностите на Аскетите.

Тананикайки нещо, тя прикрепя още един електрод към челото ми и обяснява:

- В някои части на древния свят ястребът е бил символ на слънцето. Когато се татуирах, си представях, че ако слънцето е винаги с мен, няма да се боя от мрака.

Опитвам се да не питам повече, но не успявам да се овладея.

- Боиш ли се от мрака?

- Беше ме страх от мрака - поправя ме тя. После до-лепва нов електрод към другото ми слепоочие и свързва жица към всеки от тях. Накрая свива рамене. - Сега татуировката просто ми напомня за страховете, които съм преодоляла.

Застава зад мен. Толкова силно стискам подлакътници-те на стола, че червенината плъзва от кокалчетата по целите ми ръце. Тя прави нещо с машината, подръпвайки жиците към себе си. После протяга кьм мен стъкленица с бистра течност.

- Изпий това! - казва.

- Какво е? - Гърлото ми се е свило. Преглъщам трудно. - Какво ще стане сега?

- Не мога да ти кажа. Просто ми се довери.

Изкарвам въздуха от дробовете си и изливам съдържанието на стъкленицата в устата си. Очите ми се затварят.

Когато ги отварям отново, всичко е отминало и вече съм на друго място. Пак съм в училищната столова, но дългите маси сега са празни и през стъклените стени забелязвам, че вали сняг. На масата пред мен стоят две панер-чета. В едното има голяма буца сирене, а в другото - нож, дълъг колкото моята предмишница.

Зад гърба ми женски глас изрича:

- Избирай!

- Защо? - питам.

- Избирай! - повтаря тя.

Поглеждам през рамо, но там няма никой. Обръщам гръб на панерчетата.

- Какво ще правя с тях?

- Избирай! - вика насреща ми.

Щом започва да крещи, страхът ми изчезва и на негово място идва упорството. Свивам вежди и скръствам ръце.

- Нека бъде твоята тогава! - казва тя.

Панерчетата изчезват. Чувам вратата да проскърцва и се обръщам да видя кой е. Оказва се, че не е „кой", а „какво" - едно куче с остър нос стои на няколко метра от мен. То се снишава и започва да пълзи към мен, оголило белите си зъби. Ръмжането клокочи дълбоко в гърлото му и аз чак сега разбирам каква работа щеше да ми свърши сиренето. Или пък ножът. Но вече е прекалено късно.

Понечвам да побягна, но се сещам, че кучето ще бъде по-бързо от мен. Не мога и да го надвия. Главата ми пулсира. Трябва да взема решение. Дали да не скоча през някоя от масите и да я използвам като прикритие - не става, прекалено съм ниска, за да се прехвърля отгоре и недостатъчно силна, за да я прекатуря.

Кучето изръмжава и аз усещам как звукът вибрира в черепа ми.

В учебника по биология пише, че кучетата надушвали страха, благодарение на химическия секрет, който отделят човешките жлези при стрес - същият, който изпуска и тяхната плячка. Усетили страха, те нападат. Кучето продължава да се примъква към мен, ноктите му дращят по пода.

Не мога да побягна. Не мога да се бия. Остава ми единствено да вдишвам неговия вонящ дъх и да се опитвам да не мисля какво е яло преди малко. В очите му изобщо няма бяло, само черен блясък.

Какво още знам за кучетата? Не трябва да ги гледам в очите. Това е признак на агресия. Помня, че като малка се молех на баща ми да вземе куче, но сега, докато стоя с вперен в земята поглед пред лапите на кучето, не мога да се сетя защо съм го искала. То приближава, продължавайки да ръмжи. Щом да го гледаш в очите е признак на агресия, тогава как ли се показва покорство?