Вероника Рот: Дивергенти

Изражението на Кейлъб остава невъзмутимо, докато автобусът се клатушка и подскача по пътя. Ръкавът на сивата му роба се смъква към рамото, когато се вкопчва във вертикалната дръжка, за да запази равновесие. По това как непрекъснато мести очи, мога да се досетя, че наблюдава хората около нас - стреми се да вижда единствено тях и да забрави за себе си. Прямите ценят честността, а нашата каста - Аскетите - себеотрицанието.

Автобусът спира пред училището и аз ставам, промъквайки се покрай Прямия. Вкопчвам се в рамото на Кейлъб, когато се спъвам в обувките на мъжа. Крачолите на панталоните ми са прекадено дълги, пък и никога не съм се отличавала с особена грациозност.

Сградата на Горното ниво е най-старата от трите училища в града: Начално ниво, Средно ниво и Горно ниво. Също като постройките наоколо и тя е от стомана и стъкло. Отпред има огромна скулптура от метал, по която след училище се катерят Безстрашните, предизвиквайки се един друг кой ще дръзне да се качи по-нависоко. Миналата година видях как една от тях падна и си счупи крака. Аз бях единствената, която се втурна да доведе медицинската сестра.

- Днес ще се проведе тестът за установяване на нъ клонностите - казвам. Разликата във възрастта ни с Кейлъб няма и година, затова сме в един и същи клас.

Той кимва и минава през парадния вход. Мускулите ми се напрягат, щом прекрачвам прага. Вътре витае атмосферата на някаква ненаситност, сякаш всеки шестнайсетгодишен се стреми да изцеди колкото се може повече от този последен ден. Вероятно, защото след Изборната церемония никога повече няма да минем по тези коридори - направим ли веднъж своя избор, новите касти поемат отговорността за нашето образование.

Часовете днес са съкратени наполовина, за да можем да ги изкараме всичките преди теста за наклонностите, който ще се проведе следобед. Пулсът ми обаче отсега е ускорен.

- Изобщо ли не те притеснява какво ще ти кажат? - питам Кейлъб.

Спираме при разклонението на коридора, където той ще поеме на една страна - към висшата математика, а аз на друга - към историята на кастите.

Той повдига вежди.

- Ами теб?

На него мога да призная, че от седмици се тревожа какво ще покаже тестът за наклонностите при мен - Ас-кет, Ерудит, Миротборец, Пряма или Безстрашна.

Но вместо това, се усмихвам и казвам:

- Не особено.

Той отвръща на усмивката ми.

- Добре тогава... Приятен ден.

Отправям се към часа по история на кастите, дъвчейки долната си устна. Той така и не отговори на въпроса ми.

Коридорите са тесни, макар светлината от прозорците да създава илюзията за простор; това е едно от малкото места, където на нашата възраст кастите се смесват. Днес тълпата е движена от по-особен вид енергия - треската на последния ден.

- Ей! - изкрещява точно до ухото ми някакво момиче с дълга къдрава коса, махайки отдалече на свой приятел. Ръкавът на сакото й ме перва по бузата. После едно момче със син пуловер от Ерудитите ме блъсва. Губя равновесие и тежко падам на земята.

- Разкарай се от пътя ми, Дървената! - озъбва се той и продължава по коридора.

Бузите ми пламват. Ставам и се отупвам. Неколцина спират, когато падам, но никой не ми предлага помощ. Само ме проследяват с поглед до края на коридора. Такива неща стават и с други от моята каста вече месеци наред - Ерудитите публикуват враждебни статии по адрес на Аскетите, а това се отразява и на отношенията ни в училище. Сивите дрехи, простата прическа и скромното поведение би трябвало да ми помагат да не мисля за себе си и да остана незабележима за другите. Сега обаче всичко това ме превръща в мишена.

Спирам край прозореца на крило Е и чакам появата на Безстрашните. Правя го всяка сутрин. Точно в 7,25 часа Безстрашните доказват своята смелост, като скачат от вратите на движещия се влак.

Баща ми нарича Безстрашните „луди глави". Те са покрити с пиърсинги и татуировки и носят черни дрехи. Първоначалната им задача е била да охраняват оградата, с която е защитен нашият град. От какво го пазят обаче - не знам.

Видът и поведението им би трябвало да ме смущават. Сигурно е редно да се запитам що за храброст, качество, което те най-много ценят е нужна, за да прокараш метална халка през ноздрите си. Вместо това обаче не мога да откъсна очи от тях, където и да ги срещна.

Влаковата свирка се разнася пронизително и звукът й откънтява в гърдите ми. фарът на челото на локомотива примигва, докато влакът профучава покрай училището, а колелата му скърцат по железните релси. Когато наближават последните вагони, от тях започват да извират млади мъже и жени в тъмни дрехи - някои падат и се претъркулват, други само се препъват и залитат няколко крачки, докато си върнат равновесието. Едно от момчетата обгръща, смеейки се, раменете на момичето до него.