П. Удхаус - Законът на Устър

Бурните емоции, естествено, изцедиха силите ми и затова се зарадвах, когато леля Далия, след прочувствена реч, в която с добре подбрани и находчиво формулирани фрази даде израз на признателността ни към нашия общ спасител, заяви, че ще отскочи да види какво става в леговището на врага. Оттеглянето й ми даде възможност да потъна в креслото, в което, ако беше останала, несъмнено щеше да се паркира за неопределено време. Изпуснах въздишка, родена дълбоко в душата ми.

— Край, Джийвс!

— Да, сър.

— За пореден път бързата ти мисъл отклони надвисналото бедствие.

— Много мило от ваша страна да го отбележите, сър.

— Не е мило, Джийвс. Казвам само това, което би изразил всеки мислещ човек. Не исках да се меся, докато говореше леля Далия, защото знам, че не обича да й се отнема думата, но трябва да знаеш, че мълчаливо се подписвах под всеки неин добре формулиран израз. Ненадминат си, Джийвс. Кой номер шапка носиш?

— Осми, сър.

— Не може да бъде. Трябва да е по-голям. Най-малко единайсети или дванайсети.

Пийнах бренди и с наслада го завъргалях из небцето си. Беше прекрасно да се отпусне човек след изживените тревоги и стресове.

— Е, Джийвс, положението беше рошаво и космато.

— Извънредно, сър.

— Човек започва да добива представа как се е чувствала малката дъщеричка на капитана на Хесперъс. Все пак смятам, че изпитанията и трудностите са полезни за характера.

— Без съмнение, сър.

— Закаляват го.

— Да, сър.

— Въпреки това не очаквай от мен да изразя съжаление, че всичко свърши. Достатъчното си е достатъчно. А чувствам, че всичко свърши. Дори тази зловеща къща не може да ни погоди нов номер.

— Предполагам, че сте прав, сър.

— Не, това е краят. Тотли Тауърс изгърмя патроните си и в крайна сметка ние се увенчахме с лаврови венци. Това ме изпълва с кротко доволство, Джийвс.

— Наистина е удовлетворително, сър.

— И още как! Продължавай да опаковаш багажа. Искам куфарът да е готов, преди да си легна.

Той отвори малкия куфар, а аз запалих цигара и продължих да извличам моралните поуки от цялата преживяна бъркотия.

— Да, Джийвс, удовлетворително е точната дума. Допреди малко атмосферата бъкаше от ураганни вихри, а сега накъдето и да погледнеш — на изток, на запад, на север или на юг, не се мярка и минимално облаче, като се изключи фактът, че сватбата на Гъси продължава да е отменена, но не можем да му помогнем. Е, това трябва да ни научи никога да не се огъваме, да не се отчайваме, да не свеждаме глава, а да помним, че колкото и буреносни да са облаците, някъде грее слънце, което рано или късно ще се усмихне и на нас.

Млъкнах. Усетих, че не заковавам вниманието му. Взираше се надолу със замислено изражение на лицето.

— Какво става, Джийвс?

— Моля, сър?

— Изглеждаш погълнат от нещо.

— Да, сър. Току-що открих в малкия ви куфар един полицейски шлем.

Оказах се прав за закаляването на характера ми вследствие на резките обрати на съдбата, на които бях подложен, откак прекрачих прага на сър Уоткин Басет. Малко по малко, частица по частица, те ме бяха префасонирали от теменужен светски мъж и трепетликов член на ексклузивния клуб „Търтеи“ в челичен стоик. Предполагам, че някой новак, незакален в нравите на това чумно свърталище, при безпредупредителното поднасяне на току-що чутата новина би подбелил очи и паднал в несвяст. Но аз, загрубял и вкоравен от начина на живот в Тотли Тауърс, състоящ се предимно от стоварващи се връз главата ми несгоди, не загубих самообладание и погледнах проблема право в очите. Не твърдя, че не се преместих вертикално от креслото като заек, седнал по невнимание върху кактус, но веднъж стъпил на крака, не се впуснах в безплодни вайкания. Отидох до вратата и я заключих. След това, бледен и със стиснати устни, се върнах при Джийвс, който беше извадил шлема от куфара и замислено го полюляваше на каишката. Първите му думи показаха, че е напълно заблуден.

— Би било по-благоразумно, сър — с лек упрек рече той, — да изберете по-подходящо скривалище.

Поклатих глава. Може би дори се усмихнах (измъчено, разбира се). Светкавично задействаният ми интелект помогна да проникна до дъното на мистерията.

— Не съм аз, Джийвс. Стифи е.

— Сър?

— Ръката, поставила шлема тук, не е моята, а на Стефани Бинг. Шлемът беше в нейната стая. Тя се боеше, че ще я претърсят, и последния път, когато я видях, се опитваше да измисли по-сигурно скривалище. Очевидно това е представата й за от сигурно по-сигурно.