Александра Маринина - Законът за трите отрицания

Покрай нея минаваха крака и незнайно защо не се спираха. Първо през разкашканата октомврийска кал припряно прецапаха изящни лачени обувчици със скосени токчета и дълго тясно „палячовско“ носле, понесли своята собственичка към уютните домашни грижи. После важно и безшумно премилаха четири мъхнати лапи, с чувство на високомерно достойнство повлекли подире си чифт вехти кални ботуши, които в далечното минало са се наричали демисезонни. Още една четворка лапи, този път малки, черно-бели, се мярна с нервно мяукане в противоположната посока, явно спасявайки се от големите мъхнати. Имаше и други крака, с боти и обувки, с маратонки и ботушки. С панталони, с дънки, с чорапогащници. Едни минаваха далече, други — съвсем наблизо. Но никой не се спря. Кой знае защо, никой не искаше между единайсет и дванайсет през нощта да се спира под ръмящия леден дъжд и да се втренчва в калта на двора между металните клетки на гаражите. Всички бързаха за вкъщи, при топлината, храната и останките от телевизионните радости. Пък и тези „всички“ бяха малко, основната част от обитателите на жилищния комплекс в центъра на Москва вече отдавна се бяха прибрали.

Тялото на убитата жена — самотно, от никого незабелязано и никому ненужно, лежеше на мократа земя, покрита с жалки снопчета повехнала трева. А само преди два часа тя беше жива, весела, остроумна, обичана от приятелите си и от огромен брой хора, на които бе помагала. Незнайно защо се случи така, че днес никой не се бе разтревожил и не се бе втурнал да я търся, не бе вдигнал накрак милицията. Впрочем в това нямаше нищо необичайно, защото тази жена бе живяла сама и вкъщи не я очакваше никой. А дори някой настойчиво да звънеше на домашния й телефон, той ни най-малко не би се учудил, че тя не вдига. Тя никога не вдигаше, докато работеше. Най-често работеше вкъщи, в извънредни случаи — и късно вечер, дори нощем.

Вярно, през последните два месеца в апартамента й живееше младо момче, което й се падаше някакъв далечен племенник. Но и той не очакваше и не търсеше своята родственица. Беше му все едно. Беше пиян.

— В петък ще ви изписваме — мрачно приключи разговора лекуващият лекар.

— И после какво? — глуповато попита Настя Каменская. — Веднага на работа ли?

— Какво, нямате търпение ли? — За пръв път през цялото това време по лицето му се мярна нещо като усмивка.

— Не, аз не в този смисъл… — Настя се посмути и не намери веднага нужните думи. — Просто кракът много ме боли. И не е удобно да ходя на работа с бастун, а няма кой да ме вози с кола.

— Но и никой няма да ви пусне на работа. Поне месец ви е нужен за стабилизиране. Ще ходите по малко, като увеличавате натоварването. И естествено — масажи, физиотерапия. Преди да ви изпиша, ще ви обясня как ще продължите лечението.

Тя изпита едновременно облекчение и срам. Колко е хубаво, че още цял месец може да не ходи на работа! И колко е позорно и отвратително, че се радва на това.

Но перспективата за скорошно изписване поставяше пред Настя почти неразрешим проблем. Всъщност той съществуваше вече от три седмици, но докато лежеше в болницата, можеше да не мисли за него. Бедата се състоеше в това, че преди три седмици в Москва абсолютно неочаквано довтасаха нейни роднини от малко провинциално градче — мъж, жена и двете им деца. Голямото дете, на дванайсет години, се нуждаеше от спешна и сложна операция, която можеше да се направи успешно само в столична клиника. Обезумелите от мъка и страх съпрузи бяха грабнали болния си син, както и петгодишната си дъщеря, която нямало при кого да оставят, и се бяха втурнали към Москва, разчитайки на гостоприемството на Настините родители. Какъв лош късмет бяха извадили обаче! Още през лятото майката и вторият баща на Настя се бяха захванали с някакъв голям ремонт с цел да превърнат двустайния апартамент в тристаен. Майсторите се клели и заричали, че два месеца ще им стигнат, и доверчивите стопани спокойно се преместили у приятели, които изразили готовност да им предоставят градския си апартамент, защото те през цялото лято щели да живеят на вилата. Ала настъпи септември, после октомври, а ремонтът продължаваше ли, продължаваше. И докато за родителите на Настя и за техните приятели такава ситуация изглеждаше просто като временно неудобство, за пристигналите с болното дете роднини тя бе едва ли не катастрофална. Не можеха да плащат за хотел. Трябва ли да обясняваме, че се настаниха в гарсониерата на Настя, а съпругът й — Алексей, се бе върнал в Жуковски при родителите си. Това се случи, когато самата Настя вече се намираше в болницата със счупен крак.