Александра Маринина - Законът за трите отрицания

— Нуждая се от консултация — измънка Настя, като трескаво се опитваше да координира това, което мисли, с това, което говори.

— За каква консултация става дума? — нахално продължи да я разпитва мъжът и с всяка негова дума гласът му проникваше все по-дълбоко в съзнанието й, струваше й се познат.

— След счупване имам силни болки в крака и ми казаха, че Галина Василевна би могла да ми помогне.

— Представете се, ако обичате.

— Анастасия Павловна Каменская. — Тя вече не можеше да скрие раздразнението си. Обади се, за да достави удоволствие на една очарователна пенсионерка, а се сблъска с истински разпит. А и този глас… Къде ли го е чувала?

— Аска, нима си ти? Абе чувам аз — май познат глас, но си мислех, че ми се е сторило. И ти не ме позна, нали?

Господи, Коля Селуянов! Той пък какво прави там, в тази приемна на строга началничка? Да не би да е заменил детективската работа срещу тлъста заплата?

— Коля? — недоверчиво попита тя.

— Аз съм, че кой друг! Ти защо се обаждаш тук?

— Ами нали ти казах — боли ме кракът. А ти какво правиш там?

— Работя. — Селуянов въздъхна, но някак странно. Някак твърде изразително.

— Това го разбрах — позасмя се Настя. — Като какъв? Като старши помощник ли? Или като началник на охраната?

— Я стига и ти! — Коля внезапно се ядоса. — Работя като милиционер. Правя оглед на жилище на потърпевш.

Усмивката на Настя веднага замръзна на лицето й.

— Обир ли? — кратко попита тя, като за всеки случай сниши гласа си.

— Добре щеше да е… Някой е убил твоята Галина Василевна.

Настя хвърли припрян поглед на Изолда, но тя се бе увлякла в разговор с братовчедка си и другата съседка от стаята — младо момиче, дъщеря на някакъв чиновник в министерство. Макар че Настя би си заложила главата, че Изолда Валериановна внимателно слуша нейния телефонен разговор.

— Коля, можеш ли да говориш, или ще се чуем по-късно?

— Засега мога.

— Тогава ей сега ще изляза в коридора. Ще почакаш, нали?

Лесно е да се каже „сега ще изляза“. Но да се направи? Наложи се да напъха телефона в джоба на анцуга, защото с една ръка още не можеше да се справи. Бастунът, като че напук, се търколи под кревата и тя трябваше да го извади, изпълнявайки сложни акробатически етюди. Сега с едната ръка държим бастуна, с другата се подпираме на таблата на леглото. Така, сега внимателничко понасяме куцокракото тяло към вратата и гледаме да не скимтим от болка. Добре че в коридора се намери свободно място за сядане точно до стаята.

— Ало — запъхтяна от положените усилия, каза тя. — Коля, още ли си там?

— Че къде ще се дяна от подводницата — жално се пошегува Селуянов. — Хайде, разказвай коя е тази Галина Василевна и защо й се обаждаш.

— Нямам представа коя е, току-що ми дадоха телефона й, казаха, че можела да ми помогне за крака. Нещо като лечителка.

— А кой ти даде телефона й?

— Една лелка, пенсионерка. Роднина на моя съседка от болничната стая.

— Как се казва?

— Изолда Валериановия, не й знам фамилното име. Искаш ли да разговаряш с нея?

— Може би. Не сега. После ще реша.

Фразите станаха кратки и безлични и Настя разбра, че за Коля е неудобно да говори. Или е дошло някакво началство, или са се породили някакви други обстоятелства.

— Ти още в болницата ли ся, или си вече вкъщи?

— В болницата съм.

— Говориш по мобилния, така ли?

— Да.

— Пак ще ти звънна, може ли?

— Разбира се.

Настя отново пъхна телефона в джоба си и се отпусна на меката облегалка от изкуствена кожа на болничното диванче. Не й се връщаше в стаята, нали трябваше да каже на Изолда, че познатата й лечителка е била убита. Ще се разстрои, горката… Впрочем така или иначе ще трябва да й каже, по никакъв начин не може да избегне срещата с доброжелателната дама.

— Можете ли да ми гарантирате, че ситуацията ще се развива точно както ми я описахте тук?

Чуйков се стараеше да говори присмехулно и да изглежда по съответния начин, но не беше сигурен, че успява. Ужасно му се искаше да повярва на тази загадъчна красавица — та нали, ако тя не лъже и не греши, неговата фирма от раз ще реши сума ти финансови проблеми. А тези проблеми са такива, че се налага вече да пресмята как по-добре да потъне — отведнъж или да се помъчи известно време. За изплуване и дума не може да става. Във всеки случаи не можеше, докато тази госпожичка не се появи в кабинета на генералния директор за пръв път преди около седмица. Появи се и начаса направи едно толкова странно предложение, че Чуйков не се ориентира веднага и поиска време, за да го обмисли. Тя с лекота се съгласи и каза, че ще дойде след седмица. И ето че дойде. Хем каква хубавица — очите да ти останат! Ако беше дошла не с делово предложение, а с някакво… меко казано, интимно, той нямаше и секунда да се колебае. Макар че жена му редовно го съветваше по-често да се поглежда в огледалото, та да не губи мярка при оценката на собствената си привлекателност, Чуйков упорито продължаваше да приема за искрени всякакви прояви на интерес към особата му от страна на жените. Пък и в огледалото не виждаше нищо отблъскващо. Добре де, плешиво теме. Добре де, бирено шкембенце. Добре де, ръстът му не е съвсем като на баскетболист. Е, и какво от това?