Александра Маринина: Законът за трите отрицания

И ето че сега трябва да се връща… Къде? В миниатюрната гарсониерка, където и без нея нямаше къде да се размине човек? Да отиде при Льошка в Жуковски и да се стовари върху плещите на неговите стари и болни родители, когато самите те се нуждаят от грижи? Ами че тя едва ходи, и то с бастун. И после, как ще идва от Жуковски до поликлиниката за масажите и процедурите, които зловещо й обеща докторът? От къщи и обратно може да ходи с такси — вярно, скъпичко ще е, но бюджетът им ще издържи, ако не го прави всеки ден. Ами как ще идва от предградията?

Всъщност Настя Каменская не беше предполагала, че проблемът ще се изостри толкова. Когато роднините се настаниха в жилището й, тя беше сигурна, че след като я изпишат, ще живее със съпруга си именно в Жуковски, и перспективата да пътува с мотрисата изобщо не я плашеше. Просто не очакваше, че при излизането си от болницата почти няма да може да ходи. Мислеше си, че макар и с бастун, макар и бавничко, ще може да се придвижва без особени затруднения. Обаче не, счупеният крак упорито не искаше да оздравява. Болеше я така непоносимо, че лекарите се видяха в чудо. С какво ли само не лекуваха Настя, какво ли не измисляха хирурзите от болницата, но непокорният крак не се предаваше. Дори я съветваха да потърси помощта на някакви лечители или знахари, можело да й помогнат. Вярно, тези съвети й даваха не лекарите, а болните, които й съчувстваха, и техните роднини. Те един през друг разказваха за невероятни изцеления, баения, премахвания на уроки и тям подобни чудеса, които будеха недоверчива неприязън у самата Настя. Тя, която бе завършила навремето физико-математическа гимназия и юридическия факултет на университета и бе работила повече от петнайсет години в криминалния отдел на милицията, бе получила твърдо атеистично възпитание и вярваше само в традиционната медицина, и то не безгранично, защото разбираше, че и медицината не може всичко.

Да, с този крак трябва да се прави нещо… За решаването на възникналия проблем има само два пътя: или да се търси жилище някъде в Москва, по възможност близо до поликлиниката, или да се намери начин максимално бързо да се овладеят нетърпимите болки при ходене, за да може да се придвижва самостоятелно, така че да живее с Льоша в Жуковски. За наемане на жилище и дума не можеше да става — такива разходи не са им по джоба. Сега са в труден във финансово отношение период. Пък и кой ще си даде жилището само за месец? Има да търсят… А ще я изпишат в петък, тоест след три дни.

Разбира се, Настя беше човек разумен и разбираше, че неразрешими проблеми няма, има неприятни решения. Може да живее в една стая с родителите на болното момче и неговата петгодишна сестричка. Или пък да вземе пари назаем и да пътува от Жуковски и обратно с такси през този месец или толкова, колкото е нужно, докато кракът й се възстанови и тя започне да ходи що-годе нормално. Може да опита все пак да намери жилище, което да й дадат под наем за кратко време. То се знае, и това ще излезе скъпо, но е възможно пак с вземане на заем, макар това да е в разрез с характера на Настя и с правилата, по които тя живее. С една дума, проблемът имаше решения, трябваше само да избере най-малко неприятното.

Ето в такива размисли прекара тя времето от сутрешната визитация до пет часа следобед, когато започнаха да идват близки на свиждане. Лично тя днес не очакваше никого. Льошка дойде снощи и сега тя се надяваше да я посети чак в четвъртък, трудно щеше да му бъде да идва всеки ден от Подмосковието, пък и до гуша бе затънал в работа. Майка й се канеше да дойде в сряда, тоест утре. Освен ако се отбиеше някой от колегите, но едва ли, детективите имат малко свободно време, пък и нали тя не е на смъртно легло, чувства се почти прекрасно. Само дето не може да ходи.

Първа, както обикновено, в стаята влезе кротката интелигентна пенсионерка Изолда Валериановна, която посещаваше братовчедка си — служителка в паспортно-визовата служба. Всички обитатели на болничната стая с три легла обичаха Изолда, обичаха я и медицинските сестри, санитарките и дори лекарите. Въпросът с какво тя бе заслужила подобно отношение оставаше открит, поне за самата Настя, която буквално с всяка клетка на тялото си усещаше: ето, вратата се отваря, влиза Изолда Валериановна и заедно с нея в тясната дълга стая влиза празникът. И това не беше свързано нито с цветя, нито с бонбони, нито с други някакви вкуснотии, каквито обикновено хората се стараят да донесат в болницата, нито с пари, които небрежно или смутено пъхат в джобовете на белите престилки на медицинския персонал. Това не беше свързано с нищо материално, което би могло да се пипне, помирише, изяде или по някакъв друг начин да се използва за получаване на чисто физически радости. Младоликата, добре облечена Изолда Валериановна се състоеше цялата — от глава до пети — от усмивка, радост и обич към околните и цялото това богатство беше толкова нежно, меко и ненатрапчиво, че се оказваше невъзможно човек да се съпротивлява на силата му. Във всеки случай Настя Каменская го усещаше именно така.