Александра Маринина: Законът за трите отрицания

Настя позвъни на съседния апартамент. Отвори й млада жена с бебе на ръце.

— Извинете за безпокойството, мога ли да оставя у вас тези цветя за Павел Дюжин?

— За Паша ли? — Жената разцъфна в усмивка. — Разбира се, оставете ги. Днес те ще се приберат късно, отидоха на театър.

Настя извади от чантата си бележник, откъсна един лист, написа: „От благодарна ученичка“, и го пъхна в средата на букета.

— Само гледайте да не изпадне бележката — помоли тя младата майка.

— Разбира се, разбира се. Всичко ще му предам.

Докато вървеше към метрото, Настя мислено си повтаряше: „Благодаря ти. Паша, за познанието. Благодаря ти за всичко, на което ме научи. Благодаря ти, че те има“.

И изведнъж неочаквано се улови, че мисли:

„Аз съм абсолютно щастлива“.

Ама не, веднага се поправи Настя, не може да бъдеш абсолютно щастлива просто ей така, без никаква причина. Не може. Няма начин.

Не.

Или пък може?

Септември 2002 — януари 2003 г.

Става дума за стихотворението „Есен“ на А. С. Пушкин. — Б. пр.

Блатници (рус.). — Б. пр.

Всесъюзен държавен институт до кинематография „С. Герасимов“. — Б. пр.

Из „Ляв марш“ на Владимир Маяковски. — Б. пр.

Стара руска единица за тегло (1 пуд = 16,38 кг). — Б. пр.

Чаша без дръжка, с кръгла или конична форма, използвана за сервиране на храна или напитки. — Б. пр.

Районно управление за борба с организираната престъпност. — Б. пр.

Московски инженерно-физически институт. — Б. пр.

Домашно произведена спиртна напитка. — Б. пр.