П. Удхаус - Законът на Устър

— Да кажеш какво?

— Еврика, сър. Подобно на Архимед.

— Той ли е казал „Еврика“? Все си мислех, че е Шекспир.

— Не, сър. Архимед. Препоръката ми е да хвърлите шлема от прозореца. Малко вероятно е да хрумне на сър Уоткин да претърсва околностите на къщата, а ние по-късно ще го приберем. — Млъкна и се заслуша. — Ако одобрявате предложението ми, сър, бих ви препоръчал да побързате. Струва ми се, че чувам приближаващи стъпки.

Прав беше, разбира се. Въздухът се тресеше от тропот. Ако по коридора на втория етаж не се носеше стадо бизони, врагът наближаваше. С пъргавината на агънце от стадото, наблюдаващо приближаването на асирийците, аз грабнах шлема, изтичах до прозореца и го метнах в нощта. Едва бях успял да си отупам ръцете, и вратата се отвори, а през нея нахлуха в посочения ред: леля Далия с израз на снизхождение, сякаш участваше в някаква игра колкото да не счупи хатъра на децата, татко Басет в морав халат и полицаят Оутс, притиснал към носа си носна кърпа.

— Извинявай, че те безпокоим, Бърти — рече вежливо прародителката.

— Няма за какво — не по-малко вежливо отвърнах аз. — Мога ли да помогна с нещо на групата?

— Сър Уоткин е набил в главата си шантавата идея, че трябва да претърси стаята ти.

— Да претърси стаята ми? — изумих се аз.

— Възнамерявам да я обърна с главата надолу — поясни старият Басет с магистратски вид.

Погледнах леля Далия и повдигнах вежди.

— Не разбирам. За какво става дума?

Тя се засмя снизходително.

— Бърти, сигурно няма да повярваш, но той е убеден, че сметаниерата му е тук.

— Да не би сметаниерата да липсва?

— Открадната е.

— Не думай!

— Да.

— Виж ти!

— Много е разстроен от кражбата.

— Не се учудвам.

— Просто не е на себе си.

— Клетият старец!

Сложих съчувствена ръка на рамото на татко Басет. Сега, като си припомня оня момент, преценявам, че това вероятно не беше най-добре прецененият жест, защото никак не го утеши.

— Мога да мина и без съболезнованията ви, господин Устър, и ще се радвам, ако не ме наричате старец. Имам всички основания да предполагам, че във ваше владение е не само сметаниерата, но и шлемът на полицая Оутс.

Налагаше се изблик на веселие.

— Ха-ха!

Леля Далия ме подкрепи.

— Ха-ха!

— Що за глупост!

— Направо нелепо!

— За какво би ми послужила вашата сметаниера?

— Или полицейският шлем.

— Точно така.

— Чувал ли си по-налудничава идея?

— Никога. Уважаеми мой домакине — обърнах се аз към него, — да запазим спокойствие и хладнокръвие и да изясним въпроса. Желая най-вежливо да ви предупредя, че се намирате на ръба, ако не и отвъд него, на положение, от което ще излезете като пълен глупак. Подобни неща са недопустими, ще знаете. Не можете да се нахвърляте върху хората с обвинения в неназовани престъпления без сянка от доказателства.

— Разполагам с всички необходими доказателства, господин Устър.

— Така си мислите вие. Аз пък поддържам тезата, че точно тук правите гафа на своя съдийски живот. Кога беше откраднат оня ваш холандски модернизъм?

— Не е холандски модернизъм!

— Това ще се установи впоследствие. Въпросът е: кога е изнесен модернизмът от къщата?

— Не е изнасян от къщата.

— Повтарям, така си мислите вие. Та кога е откраднат?

— Преди двайсетина минути.

— Ето, виждате ли? Преди двайсет минути бях тук, в стаята си.

Това го ядоса. Както и очаквах.

— Били сте в стаята си?

— Да.

— Сам?

— Напротив. Джийвс беше тук.

— Кой е този Джийвс?

— Нима не познавате Джийвс? Ето го Джийвс. Джийвс, Сър Уоткин Басет.

— Но кой сте вие, добри ми човече?

— Той е точно това, което казвате — добър човек и мой прислужник. Нещо като моя дясна ръка.

— Благодаря, сър.

— Няма защо, Джийвс Заслужаваш го.

Лицето на татко Басет се разкриви, ако такова лице изобщо може да се разкриви, от грозна, подигравателна усмивка.

— Съжалявам, господин Устър, но не възнамерявам да приема важни показания, потвърждаващи невиновността ви, от непотвърдените думи на вашия прислужник.

— Непотвърдени значи. Джийвс, иди да извикаш господин Споуд. Кажи му, че държа да дойде и да потвърди алибито ми.

— Много добре, сър.

Джийвс се изнесе от стаята, а татко Басет напразно се опита да преглътне нещо твърдо, заседнало в гърлото му.

— Родерик Споуд е бил с вас?

— Разбира се, че беше. Надявам се, че на него ще повярвате.

— Да, на Родерик Споуд ще повярвам.

— Чудесно. Той ще дойде след минута.