П. Удхаус - Законът на Устър

Старецът се замисли.

— Разбирам. Добре, очевидно съм сбъркал в предположението, че криете сметаниерата ми. Вероятно е открадната от някой друг.

— Външен човек, ако питате мен — намеси се леля Далия.

— Международна банда — дадох приноса си и аз.

— Твърде вероятно.

— Предполагам, че покупката на сър Уоткин се е разчула. Нали помниш как чичо Том разчиташе да се сдобие с нея и без съмнение е споделял наляво и надясно в чии ръце е попаднала. Новината за нула време е стигнала до международните банди. Те само слухтят за подобни неща.

— Дяволски умни са тези банди — съгласи се прародителката.

Татко Басет сякаш примижа, като ме чу да споменавам чичо Том. Очевидно гузната съвест, по обичая си, заръфа сърцето му.

— Е, няма защо повече да се спираме на този въпрос — рече той. — Що се отнася до сметаниерата, признавам, че успяхте да защитите тезата си. Но сега ще се заемем с шлема на полицая Оутс. А за него, господин Устър, със сигурност знам, че е във ваше владение.

— О, нима?

— Да. Полицаят получи конкретни сведения от очевидец. Затова без повече протакане ще започнем обиска на стаята ви.

— Наистина ли смятате, че е наложително?

— Наистина.

Свих рамене.

— Много добре. Щом така разбирате задълженията си на домакин, действайте. Очаквам с нетърпение обиска. Мога само да кажа, че несъмнено имате рядко оригинални възгледи за удобството на гостите си. Не разчитайте, че отново ще прекрача прага на дома ви.

Бях изразил мнение пред Джийвс, че ще е много забавно да стоим и да наблюдаваме как този нещастник и приятелчето му се блъскат наоколо и излязох прав. Не знам дали някога съм се забавлявал толкова. Но като всички хубави неща, и това свърши. След десетина минути стана ясно, че хрътките ще спрат да душат и ще се изнесат.

Твърдението, че татко Басет се обърна към мен с кисело изражение, е крайно меко.

— Май ви дължа извинение, господин Устър — измънка той.

— Сър Басет — отвърнах аз, — никога не сте изричали по-голяма истина.

И като скръстих ръце, се изправих в цял ръст и подхванах коронната си реч.

Със съжаление трябва да отбележа, че точните думи на въпросното словоизлияние са се изтрили от паметта ми. Жалко, че не присъстваше стенограф да ги обезсмърти за поколенията, защото не преувеличавам — надминах дори себе си. Веднъж-дваж, с понаправена на гуляи и пиршества глава, съм говорил с красноречие, което, криво или право, е печелило аплодисментите на клуба „Търтеите“, но не смятам, че някога съм достигал върха, покорен в онази паметна вечер. Старият Басет се скапваше пред очите ми.

Тъкмо навлязох в заключителната част на словоизлиянието си, когато внезапно забелязах, че вниманието му се изплъзва от здравата ми хватка. Спря да ме слуша и се вторачи покрай мен в нещо извън зрителното ми поле. От изражението на лицето му усетих, че гледката си струва да се види, та се обърнах да й хвърля един поглед.

Очите на сър Уоткин Басет бяха приковани върху иконома, който стоеше на прага със сребърен поднос в дясната ръка. А върху сребърния поднос се мъдреше полицейски шлем.

Спомням си как старият Смрадльо Пинкър, тръгнал към края на оксфордската си кариера по благотворителни дела из недотам благовъзпитаните райони на Лондон, веднъж доста подробно ми описа усещането си един следобед, когато в момент на разпръсване на Божията светлина в Бетнал Грийн получил ненадейно ритник в корема от страна на някакъв каруцар. Каза ми, че го заляло някакво особено, сънливо чувство, придружено от илюзорното впечатление, че плува в гъста мъгла. Спирам се на всичко това, защото собствените ми усещания в онзи миг бяха напълно идентични.

Ако не сте забравили, за последен път видях въпросния иконом, когато дойде да ми съобщи, че Мадлин Басет ще бъде доволна, ако мога да й отделя малко време. Тогава споменах, че се залюля пред очите ми. В момента впечатлението ми беше не толкова за люшкане, колкото за непрогледност, през която трепка нещо икономоподобно. След това зрението ми се проясни и успях да запечатам в съзнанието си реакциите на присъстващите.

Всички преглъщаха мъчително. Татко Басет, подобно на оня тип от стихотворението, което в училище трябваше да препиша петдесет пъти, задето пуснах бяла мишка в часа по английска литература, очевадно се чувстваше като наблюдател на небесата при появата на нова планета 18 18 Цитат от стихотворението на английския поет Джон Кийтс (1795–1821) „Когато видях Елджин Марбълс“. — Б.ред. , докато леля Далия и полицаят Оутс напомняха съответно на внушителната скулптурна група, изобразяваща Кортес, взрян в Тихия океан, и хората му, които се споглеждат, обхванати от безумни догадки, стъпили безмълвно на висок панамски връх.