П. Удхаус - Законът на Устър

— Изявлението ти напълно покрива действителността.

— Съжалявам, че изобщо принудих Харолд да задигне проклетото нещо. Беше грешка. Признавам. Но в края на краищата, дори чичо Уоткин да дойде и да го намери, това няма да има голямо значение, нали?

— Джийвс, чуваш ли какви ги плещи?

— Да, сър.

— Аз също. Значи смяташ, че няма да има голямо значение, тъй ли?

— Искам да кажа, че репутацията ти няма много да пострада, нали така? Всички знаят как те сърбят ръцете при вида на полицейски шлем. Този ще е просто поредният.

— Ха! И кое те кара да си въобразяваш, млада ми Стифи, че когато асириецът връхлети като вълк връз стадо, аз овчедушно ще поема вината, а няма да разтръбя истината… 16 16 Байрон, „Разрушаването на Сенахериб“. — Б.ред. Как беше, Джийвс?

— На света широк, сър.

— Благодаря, Джийвс. Какво те кара да си въобразяваш, че овчедушно ще поема вината, а няма да разтръбя истината на света широк?

Не допусках, че очите й могат още да се окръглят, но те го сториха, и то видимо. От устата й се изтръгна поредното квичене. Всъщност мощността му отговаряше по-скоро на вой.

— Но, Бърти!

— Какво!

— Бърти, слушай!

— Слушам.

— Трябва да опереш пешкира. Не можеш да оставиш Харолд да загази до шия. Нали днес следобед самият ти ми обясни, че ще го разпопят! Къде ще се дене тогава? Подобно нещо е целоживотно клеймо за един курат. Защо не кажеш, че ти си го направил? Най-много да те изритат от къщата, а ти едва ли гориш от желание да продължиш престоя си, нали така?

— Може би не ти е известно, че пършивият ти чичо възнамерява да изпрати извършителя на злодеянието в кафеза?

— Изключено. Най-много да го глоби.

— Нищо подобно. Изрично спомена кафеза.

— Шегувал се е. Предполагам, че…

— Не, в очите му нямаше никакви закачливи искрици.

— В такъв случай това решава въпроса. Не мога да допусна моят безценен ангел Харолд да влезе в затвора.

— А твоят безценен ангел Бъртрам?

— Но Харолд е толкова чувствителен.

— Аз също съм чувствителен.

— Не можеш да се сравняваш с Харолд. Бърти, не вярвам на ушите си, че се каниш да ми правиш въртели. Прекалено благороден си. Не ми ли спомена веднъж, че моралният закон на Устърови повелявал: не изоставяй приятел в беда!

Налучка слабото ми място. Хората, които апелират към моралния закон на Устърови, рядко успяват да не засегнат нежната струнка у Бъртрам. Челиченият ми екстериор взе да се пропуква.

— Всичко това е прекрасно…

— Бърти, миличък!

— Да, но, по дяволите…

— Бърти!

— Е, добре!

— Ще опереш ли пешкира?

— Къде ще ходя…

Изчадието в момичешки облик нададе възторжено „ойларипи“ и ако не бях отстъпил чевръсто встрани, като нищо щеше да увисне на врата ми. Подскочи към мен с очевидна целенасоченост, но парирана от ловкостта ми, премина в първите стъпки на Танца на пролетта, към който се беше пристрастила напоследък.

— Благодаря ти, Бърти, миличък. Знаех си, че си сладко агънце. Нямаш представа колко съм ти благодарна и как се възхищавам от теб. Приличаш ми на Картър Патерсън… не, не беше той… на Ник Картър… не, не на Ник Картър… На кого ми прилича господин Устър, Джийвс?

— На Сидни Картън 17 17 Герой от романа на Дикенс „Повест за два града“. Сидни Картън обича Луси Манет, която обаче е влюбена в Чарлс Дарни, на когото Сидни прилича физически. Поради това той не прави никакви опити да спечели любовта й и благородно приема да бъде екзекутиран на гилотината вместо Чарлс Дарни. — Б.ред. , госпожице.

— Точно така, Джийвс. На Сидни Картън. Но той е дребна риба в сравнение с теб, Бърти. А и съм убедена, че вдигаш прекалено голяма пушилка. Защо си толкова сигурен, че чичо Уоткин ще открие шлема, ако дойде да претърси стаята? Има поне сто места, където можеш да го скриеш.

Преди да успея да отворя уста, за да й кажа: „Посочи ми поне едно“ — тя направи пирует към вратата и докато мигна, вече я нямаше. Чух я да се отдалечава с песен на уста.

Когато се обърнах към Джийвс, моята собствена уста бе изкривена от ужас.

— Ах, тези жени, Джийвс!

— Да, сър.

— Е, Джийвс — рекох аз и ръката ми се стрелна към шишето, — това е краят!

— Не е, сър.

Трепнах толкова силно, че гетрите ми едва не изхвръкнаха.

— Не е?

— Не е, сър.

— Да не искаш да кажеш, че ти е хрумнало нещо?

— Да, сър.

— Но нали преди малко твърдеше, че в главата ти е пълно безветрие?

— Да, сър. Но след като сериозно обмислих въпроса, вече съм в състояние да кажа: „Еврика!“