П. Удхаус - Законът на Устър

Леля Далия продължи призивите си към здравия разум.

— Не можете да каните човек в дома си и щом прекрачи прага му, да го хвърляте в зандана. Ако на това му викат глостърширско гостоприемство, Бог да е на помощ на Глостършир.

— Господин Устър е тук не по моя покана, а по покана на дъщеря ми.

— Това няма никакво значение. Не можете да се измъквате по този начин. Той е ваш гост. Ял е от солта ви. Което налага да спомена, че тази вечер супата беше пресолена.

— Е не, не бих казал — възразих аз. — На мен ми се стори добра.

— Не. Пресолена беше.

Прекъсна ни татко Басет.

— Извинявам се за недостатъците на моята готвачка. Междувременно да се върнем на темата. Господин Устър е под арест, а утре ще предприема необходимите стъпки…

— Но какво ще стане с него тази вечер?

— В селото имаме малък, но много удобен полицейски участък, управляван от господин Оутс. Без съмнение ще свърши добра междинна работа.

— Да не би да предлагате да тътрим клетника посред нощ до полицейския участък? Можете поне да му разрешите да се порадва за последно на удобно легло.

— Не мога да възразя срещу подобен аргумент. Не желая да бъда прекалено суров. Господин Устър, можете да останете в тази стая до утре сутринта.

— О, благодаря.

— Ще заключа вратата…

— Естествено…

— И ще пазя ключа…

— Разбира се.

— А полицаят Оутс ще патрулира под прозореца ви през остатъка от нощта.

— Сър?

— Това ще обуздае склонността на господин Устър да хвърля предмети през прозорците. Оутс, най-добре е веднага да поемете поста.

— Много добре, сър.

В гласа на Оутс се долови лека нотка на досада и самодоволното удовлетворение, с което наблюдаваше развоя на събитията, взе да вехне. Очевидно възгледите му по отношение на осемте часа сън за красота не се различаваха съществено от тези на леля Далия. Козирува тъжно и напусна стаята с потиснат дух. Беше си възвърнал шлема, но явно започваше да се пита дали шлемовете са всичко на този свят.

— А сега, госпожо Травърс, ако ми разрешите, бих желал да поговоря с вас насаме.

Изнизаха се от стаята и аз останах сам. Не мога да не призная, че когато ключът се завъртя в ключалката, изпитах смесени чувства. От една страна, облекчение, че няколко минути ще мога да разполагам със стаята си, необезпокояван от шумни тълпи, но от друга, натежаваше фактът, че се намирам в тъй наречената мрачна тъмница, без никакви изгледи за скорошен излаз.

Разбира се, всичко това не беше ново за мен, защото вече бях чувал решетките да се затръшват зад гърба ми на улица Бошър. Но тогава можех да се теша с мисълта, че най-лошото, което може да ми се случи, е мъмрене от страна на правосъдието или, както после се оказа — олекване на портфейла ми. Тогава не бях изправен пред перспективата, като се събудя сутринта, да бъда изпратен да излежавам трийсетдневна присъда, по време на която нищо чудно да бъда лишаван от сутрешната си чаша чай. Съзнанието, че съм невинен, никак не ме грееше. Стифи Бинг ме бе оприличила на Сидни Картън, но това не ме топлеше. Не познавах господина, но от всичко, което подразбрах за него, бях умозаключил, че е готов на всякакви неописуеми глупости заради някое момиче, а това го правеше пълен тъпанар в очите ми. Не ме топлеше и фактът, че между Сидни Картън и Бъртрам Устър не се наблюдаваше съществена разлика. Сидни — хърбел, Бъртрам — щърбел.

Отидох до прозореца и надникнах навън. Припомних си мрачното отвращение, с което полицаят Оутс посрещна предложението да будува на пост в часовете на нощта, и в душата ми се зароди плахата надежда, че зад гърба на началството, току-виж, е плюл на задачата и се е отдал на сън за красота. Но уви. Трамбоваше тревата под прозореца ми, олицетворение на бдителността. Тъкмо се запътих към умивалника да взема сапуна и да го замеря, за да изцеря наранения си дух, когато чух дръжката на вратата да трака. Приближих се и притиснах уста към дървото.

— Кой е?

— Аз съм, сър. Джийвс.

— Здрасти, Джийвс.

— Вратата има вид на заключена, сър.

— Джийвс, запомни го от мен — видът рядко лъже. Татко Басет я заключи и пусна ключа в джоба си.

— Настина ли, сър?

— Какво?

— Казах „Наистина ли, сър?“

— О, тъй ли? Да. Наистина. И ще ти кажа защо.

Направих му сводка на миналите болезнени събития. Не беше лесно да се чуе през дебелата врата, но ми се стори, че разказът ми предизвика почтително цъкане с език.

— Много неприятно, сър.

— Крайно. Е, Джийвс, а ти каква новина ми носиш?