П. Удхаус - Законът на Устър

— Да не би да отказвате?

— Разбира се, че отказваме. Познавам достатъчно добре племенника си, за да допусна дори за секунда, че ще потопи в траур дома на леля си заради някакво си отърваване на кожата. Устърови не са такива, нали, Бърти?

— Има си хас!

— Не поставят собственото си добруване на първо място.

— И още как!

— Не трябваше да го обиждам, като споменах предложението ти. Бърти, извинявай.

— Няма за какво, прародителко.

Тя ми стисна ръката.

— Лека нощ, Бърти, и сбогом, или по-скоро до скоро виждане.

— Когато полята побелеят от маргаритки, ако не и по-скоро.

— Между другото, не забрави ли Nonnettesdela Mediterranéeau Fenouil ?

— Господи! — пребледнях аз. — Също и Selled’Agneauala Grecque . Мушни ги в списъка.

И тя напусна полесражението с нежен поглед на възхита, хвърлен през рамо. Последва кратко и надменно мълчание от моя страна. След малко татко Басет заговори с разтреперан от злоба глас:

— Е, господин Устър, изглежда, в крайна сметка ще трябва да излежите наказанието за лудориите си.

— Дадено.

— Следва да заявя, че промених мнението си относно разрешението, което дадох, да прекарате нощта под покрива ми. Ще отидете в участъка.

— Каква дребнава отмъстителност, Басет.

— Нищо подобно. Не виждам защо полицаят Оутс да бъде лишаван от здрав заслужен сън само заради вашето удобство. Ще пратя да го повикат. — Отвори вратата. — Ей, ти!

— Извънредно обидно обръщение към Джийвс, но верният слуга сякаш не го забеляза.

— Сър?

— На ливадата пред къщата ще намериш полицая Оутс. Доведи го тук.

— Много добре, сър. Струва ми се, че господин Споуд желае да говори с вас, сър.

— Ъ?

— Господин Споуд, сър. Задава се по коридора.

Старият Басет се върна в стаята с изражение на неудоволствие.

— Бих искал Родерик да не ме безпокои в такъв момент — сприхаво изрече той. — Не виждам защо трябва да ме вижда.

Засмях се. Иронията на положението ме забавляваше.

— Идва, макар и малко късно, да ти каже, че е бил с мен, когато сметаниерата е била открадната, и по този начин да ме оневини.

— Разбирам. Да, както забелязахте, идва малко късничко. Ще трябва да му обясня. А, Родерик…

— Прагът бе засенчен от масивното туловище на Родерик Споуд.

— Влез, Родерик, влез. Не е трябвало да си правиш труда, скъпи ми приятелю. Господин Устър представи очевидни доказателства, че няма нищо общо с кражбата на сметаниерата ми. Нали затова искаше да ме видиш?

— Ами… ъ… не — отвърна Родерик Споуд.

На лицето му се мъдреше особено напрегнато изражение. Очите му бяха оцъклени и доколкото нещо с подобен размер можеше да се приглади с пръст, гладеше с пръст мустака си. Имаше вид на човек, комуто предстоеше да погълне жаба.

— Ами… ъ… не — повтори той. — Всъщност дойдох, защото чух, че имало някакви неприятности по повод шлема, който задигнах от полицая Оутс.

Възцари се смаяно мълчание. Старият Басет се опули. Аз се ококорих. Родерик Споуд продължи да глади с пръст мустака.

— Беше глупаво от моя страна — продължи той. — Сега го разбирам. Аз… ъ… просто се поддадох на неудържим импулс. Случва се понякога. Може би си спомняте разказа ми за това как веднъж откраднах полицейски шлем, докато следвах в Оксфорд. Надявах се около случката да не се разшуми, но прислужникът на Устър ме осведоми как сте си втълпили, че Устър е извършителят, и аз, естествено, трябваше да дойда и да си призная. Това е всичко. Мисля, че е време да си лягам — смънка Родерик Споуд. — Лека нощ.

Изсули се и ни остави в плен на смаяно мълчание.

Предполагам, че се срещат хора, които са изглеждали по-големи идиоти от сър Уоткин Басет в този момент, но лично аз не съм ги виждал. Връхчето на носа му полилавя, а пенснето му увисна безпомощно под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Въпреки че ме бе тъпкал от самото начало на взаимоотношенията ни, за една бройка да съжаля клетия стар негодник.

— Хрррмф! — най-сетне изрече той.

Боричкаше се с гласните си струни, които се бяха усукали на ширит.

— Май ви дължа извинение, господин Устър.

— Нито дума повече, Басет.

— Съжалявам за случилото се.

— Не си струва да говорим за това. Невинността ми е установена. Това е най-важното. Предполагам, че вече съм свободен да се оттегля?

— О, разбира се, разбира се. Лека нощ, господин Устър.

— Лека нощ, Басет. Смятам, че не е нужно да ти напомням — това да ти е обица на ухото.

Освободих го с надменно кимване и останах, потънал в размисъл. Нищо не разбирах. Използвах стария доказан метод на Оутс за търсене на мотиви, но трябваше да се призная за победен. Можех само да допусна, че наоколо отново витае духът на Сидни Картън.