П. Удхаус - Законът на Устър

— И какво е то?

— Иска в замяна Анатол.

Зяпнах.

— Анатол?

— Да. Това е цената на свободата ти. Каза, че ще се съгласи да не повдига обвинение, ако му дам Анатол. Проклетият му дърт изнудвач!

Чертите й се сгърчиха от мъчителен спазъм. Не можех да повярвам, че това е същата оная леля, която преди броени часове само възхваляваше изнудването като висша добродетел и го одобряваше от все душа и сърце. Явно, реших аз, че ако човек държи да извлече удоволствие от изнудването, трябва да се намира откъм правилната страна на масата за преговори.

Самият аз също се почувствах като спукан балон. Тук-там в хода на разказа си имах поводи да изразя чувствата си към Анатол, този ненадминат артист, и вероятно ще си спомните, че думите на прародителката как сър Уоткин Басет подло се е опитал да го задигне от домакинството й по време на гостуването си в Бринкли Корт ме бяха разтърсили из основи.

Трудно е, разбира се, хората, невкусвали от произведенията на изкуството на този маг, да вникнат в чрезвичайната важност, която придобиват неговите печени и варени в житейската схема на онези, които са имали това несравнимо удоволствие. Мога само да заявя, че след като веднъж сте опитали някое от блюдата му, вие ще останете с убеждението, че животът е лишен от хармония и смисъл, ако не може да повторите. Мисълта, че леля Далия е готова да пожертва този чудотворец само и само да спаси племенника си от кафеза, дълбоко ме трогна и развълнува.

Не знам дали друг път съм бил така разчувстван. Гледах я с просълзени очи. Същински Сидни Картън.

— Готова си да пожертваш Анатол заради мен? — ахнах аз.

— Да, разбира се.

— Да, ама не! Не искам и да чувам.

— Не можеш да отидеш в затвора.

— Мога, разбира се, ако благодарение на това върховният маестро продължи да работи на старото си място. Да не си посмяла да изпълниш искането на стария Басет.

— Бърти! Сериозно ли говориш?

Така мисля. Какво са трийсет дни във Втора дивизия? Дреболия. Ще ги излежа, без да ми трепне окото. Нека Басет извърши най-лошото. А — добавих аз с прочувствен глас — когато присъдата ми изтече и отново видя слънцето, в отплата искам Анатол да даде най-доброто от себе си. Цял месец на хляб и вода ще ми отвори вълчи апетит. Вечерта след излитането от кафеза очаквам вечеря, която да остане безсмъртна в народните митове и легенди.

— Ще я имаш.

— Може отсега да нахвърляме едно примерно меню.

— Няма по-подходящ момент. С хайвер ли да започнем или с пъпеш?

— С хайвер и пъпеш. Последвани от супа.

— Гъста или бистра?

— Бистра.

— Нали не си забравил какво velouté de fleurs de courgettes приготвя Анатол?

— Не мога да го забравя дори за секунда. Но какво мислиш за неговото consommé aux Pommes d’Amour ?

— Божичко! За малко да го изпуснем от списъка.

— Ти си мислиш. То е дълбоко гравирано в сърцето ми.

— Най-добре е да оставя цялото меню в ръцете ти.

— Ръкопляскам.

Взех молив и лист и след десетина минути бях в състояние да оповестя резултата.

— Ето как си го представям — рекох, — с изключение на дребните попълнения, които ще възникнат по време на размислите ми в затворническата килия. И прочетох следното:

— Това покрива ли всичко, лельо Далия?

— Не виждам да си изпуснал нещо съществено.

— Тогава да извикаме оня нещастник и да го сломим. Басет! — ревнах аз.

— Басет! — прогърмя и леля Далия.

— Басет! — продължих да си дера гърлото. Небесата още кънтяха, когато той надникна с разтревожен вид.

— По дяволите, какви са тия крясъци?

— А, ето те и теб, Басет. — Без да шикалкавя, хванах бика за рогата. — Басет, ние се опълчваме срещу теб.

Старецът видимо се стъписа. Хвърли към леля Далия въпросителен поглед. Очевидно беше под впечатлението, че Бъртрам говори несвързано.

— Той има предвид — обясни родственицата — идиотското ти предложение да оттеглиш обвинението, ако ти дам Анатол. Най-тъпата идея, която съм чувала. Разсмя ни от сърце. Нали, Бърти?

— Направо се въргаляхме от смях — съгласих се аз. Онзи стоеше като втрещен.