П. Удхаус - Законът на Устър

— Съобразителен човек е тоя Оутс.

— Оставил френския прозорец отворен. Малко след това вниманието му било привлечено от внезапен шум вътре.

— Какъв шум?

— Шумът от крадливи стъпки, сър.

— Значи някой пристъпвал крадливо?

— Точно така, сър. А след това се счупило стъкло. Той бързо се върнал в стаята, която, естествено, била тъмна.

— Защо?

— Защото той бил изгасил лампата, сър.

Кимнах. Схванах идеята.

— Указанията на сър Уоткин били да бди на тъмно, за да внуши на мародера впечатлението, че в стаята няма никой.

Кимнах отново. Мръсен номер, но естествена рожба на болния мозък на бивш съдия.

— Забързал към кутията, в която стояла сметаниерата, и запалил клечка кибрит. Тя почти веднага угаснала, но успял да види, че въпросният предмет на изкуството е изчезнал. Докато се опитвал да преглътне новината, усетил движение и като се обърнал, видял смътна фигура да се измъква през френския прозорец. Последвал я в градината, започнал да я настига и тъкмо да извърши задържането, когато от мрака изскочила смътна фигура…

— Същата смътна фигура?

— Не, сър. Друга.

— Очевидно това е нощта на смътните фигури.

— Да, сър.

— По-добре ги наричай Пат и Майк или ще се объркаме.

— Няма ли да е по-добре А и Б, сър?

— Щом предпочиташ, Джийвс. Значи твърдиш, че полицаят тъкмо настигал смътна фигура А, когато смътна фигура Б изскочила от мрака…

— … и го фраснала по носа.

Изврещях. Тайнственото було падна от очите ми.

— Дъртият Смрадльо!

— Да, сър. Очевидно госпожица Бинг по невнимание е забравила да го уведоми, че е настъпила промяна в плановете за вечерта.

— И той ме е причаквал наоколо.

— Човек е склонен да си представи нещата точно така, сър.

Видях във въображението си наранения израстък на полицая Оутс и поех дълбоко дъх. Ето какво бе очаквало Бъртрам Устър, ако не беше не знам вече кое.

— Нападението отклонило вниманието на полицая и обектът на преследването му успял да се измъкне.

— А какво е станало със Смрадльо?

— Познал полицая и се извинил, сър. След това се оттеглил.

— Не го упреквам. Прекрасна идея. Нищо не разбирам, Джийвс. Онази смътна фигура, която нарекохме смътна фигура А. Кой би могъл да бъде? Има ли Оутс някакви възгледи по въпроса?

— Има непоклатимо оформени възгледи, сър. Убеден е, че сте били вие.

Втрещих се.

— Аз? Защо, по дяволите, всичко, което става в тази гнусна къща, трябва да се приписва на мен?

— И намерението му е веднага щом си подсигури съдействието на сър Уоткин, да дойде тук и да претърси стаята ви.

— И без това щеше да я претърсва заради шлема.

— Да, сър.

Не можах да сдържа усмивката си. Положението си беше направо смешно.

— Ще е много забавно, Джийвс. Страшно свежо ще е да погледаме как двамата тиквеници се щурат из стаята и се чувстват все по-големи глупаци, когато с течение на времето не успяват да намерят нищо.

— Ще е твърде забавно, сър.

— А когато претърсването завърши и двамата смутени запелтечат извиненията си, аз ще изпъна гръбнак, ще скръстя ръце на гърди и изправен в цял ръст, ще…

В коридора се дочу тропот на галопиращи лелини копита и в стаята се втурна леля Далия.

— Дръж, млади Бърти, и я скрий някъде — задъхано изпръхтя тя, сякаш не й достигаше въздух.

И с тези думи на уста навря в ръцете ми кравешката сметаниера.

Когато наскоро ви описах как сър Уоткин Басет се сгърчи под тежестта на удара, след като чу за намерението ми да се сродя с него, може би помните, че сравних гъргоренето му с предсмъртните излияния на предаващ Богу дух паток. В момента в стаята се намираше родният брат на въпросния паток, улучен право в сърцето. Няколко секунди кряках безпомощно, ала с мъжествено усилие на волята все пак се взех в ръце и ударих тапата на пернатите ономатопеи 14 14 Ономатопея — звукоподражателна дума. — Б.ред. , както сто на сто би се изразил моят камериер, ако владееше по-сложни думи. Погледнах Джийвс. Джийвс погледна мен. Стоях безмълвен, но очите ми не млъкваха и обучените му сетива разчетоха безпогрешно казаното.

— Благодаря, Джийвс.

Поех шишето от ръцете му и наръсих с около триста грама сломения си дух. Изчаках да премине световъртежът и преместих поглед върху роднината, удобно разположена в креслото.

Фактът, че Бъртрам Устър е ненадминат рицар в отношенията си с противния пол, е всепризнат както в „Търтеите“, така и извън очертанията им. Понякога дори ме наричат съвършен благородник. Вярно, че когато бях на шест години и кръвта ми още буйстваше, нахлупих купата с овесената каша на главата на бавачката, но това е единственото ми прегрешение. Оттогава, въпреки че малко мъже са били подлагани на по-тежки изпитания от страна на деликатните създания, не съм посягал на жена. И нищо не би илюстрирало по-ясно чувствата ми в момента от желанието, напук на завършеното си кавалерство, да перна любимата леля със слона от папиемаше — единственото украшение, оцеляло на лавицата над камината след жестоките житейски страсти, разразили се в Тотли Тауърс. Тя от своя страна преливаше от доволство, без да забележи вътрешната ми борба да я цапна или да я пощадя. Дишането й се нормализира и незабавно се впусна в безгрижни брътвежи.