П. Удхаус - Законът на Устър

Очаквах тези разсъждения, отличаващи се с кристална логика, да предизвикат радостен вик и изблик на сърдечна благодарност. Вместо това той нерешително затъпка на място.

— Да се вмъкна в стаята му?

— Да.

— Как така?

— Ами така.

— Сигурен ли си, че няма друг начин?

— Няма.

— Ясно… Не искаш ли да го направиш вместо мен, Бърти?

— Не искам.

— Много хора биха го направили, за да помогнат на свой приятел от ученическата скамейка.

— Много хора са глупаци.

— Забрави ли милото старо училище?

— Да.

— Не помниш ли как разделих с теб последната си хапка млечен шоколад?

— Не.

— Така си беше и ти ми каза, че ако някога имаш възможност да сториш нещо за мен… Както и да е, щом тези задължения, които някои хора биха нарекли свещени, не значат нищо за теб, нямам какво повече да ти кажа.

Помота се из стаята като патето в старата поговорка и извади от вътрешния си джоб портретна снимка на Мадлин Басет, в която се вторачи напрегнато. Очевидно тя бе тонизиращото средство, от което се нуждаеше. Очите му се избистриха. Лицето му изгуби тритонестото изражение. Излезе решително вън само за да се върне веднага и да тръшне вратата след себе си.

— Ъ, Бърти, вън стои Споуд!

— Какво от това?

— Понечи да ме сграбчи.

— Понечи да те сграбчи?

Намръщих се. Аз съм търпелив човек, но с това не бива да се злоупотребява. Стори ми се недопустимо след всичко, което споделих с Родерик Споуд, да не е напуснал ринга. Отидох до вратата и рязко я отворих. Гъси се оказа прав. Мотаеше се наоколо.

Когато ме видя, се сви. Обърнах се към него с ледена суровост.

— Мога ли да направя нещо за теб, Споуд?

— Не. Нищо, благодаря.

— Тръгвай, Гъси — изкомандвах аз и го проследих с покровителствен поглед как се промъква покрай горилата и изчезва зад ъгъла. Обърнах се към Споуд.

— Споуд — заговорих с равен глас, — казах ли ти да не закачаш Гъси?

Изгледа ме умолително.

— Устър, не би ли ми разрешил да му направя нещо? Само ще го ритна така, че гръбнакът му да пробие шапката.

— В никакъв случай.

— Е, щом настояваш. — Почеса недоволно буза. — Прочете ли тефтерчето, Устър?

— Не.

— Написал е, че мустаците ми приличат на следа от размазана хлебарка върху кухненски умивалник.

— Винаги е бил поет.

— И че начинът, по който ям аспержи, може да промени из основи концепцията, че Човек е венец на природата и това звучи гордо.

— Да, той ми го каза. Прав е. И аз го забелязах снощи на вечеря. Съветвам те в бъдеще, Споуд, по-кротко да спускаш зеленчуците в ямата. Храни се бавно. Не се нахвърляй. Опитай се да помниш, че си човек, а не акула.

— Ха-ха! Човек, а не акула. Добре казано, Устър. Много забавно.

Продължи да се киска, макар и не от сърце, и когато Джийвс се появи в коридора с бутилка на поднос.

— Брендито, сър.

— Крайно време беше, Джийвс.

— Да, сър. Трябва още веднъж да се извиня за закъснението. Забави ме полицаят Оутс.

— О? Пак ли си бъбрихте?

— Този път бъбренето беше краткотрайно, сър. Помогнах му да спре кръвта.

— Кръвта ли каза?

— Да, сър. Полицаят е претърпял злополука.

Моментното ми раздразнение се смени с радост. От живота в Тотли Тауърс бях загрубял, възвишените ми чувства бяха пресъхнали и новината, че полицаят Оутс търпи злополука след злополука, се превърна в извор на удовлетворение. Дори смея да твърдя, че само едно нещо би ми доставило по-голямо удоволствие: ако някой ми бе съобщил, че сър Уоткин Басет се е подхлъзнал на сапуна и е пльоснал във ваната.

— Как е станало?

— Бил е нападнат, докато се опитвал да отнеме сметаниерата на сър Уоткин от среднощен мародер, сър.

Споуд изврещя.

— Сметаниерата е открадната?

— Да, сър.

Беше очевидно, че Родерик Споуд е дълбоко засегнат от вестта. Вероятно си спомняте, че от самото начало отношението му към нея бе подчертано бащинско. Без да се интересува от повече подробности, препусна в галоп по коридора, а аз съпроводих Джийвс в стаята, задъхан от любопитство.

— Какво е станало, Джийвс?

— Сър, беше доста трудно да изтръгна членоразделно обяснение от страна на полицая, но подразбрах, че се почувствал изнервен и притеснен…

— Без съмнение поради факта, че не е успял да влезе във връзка с татко Басет, който, както знаем, се намира в банята и не му е дал разрешение да напусне поста си и да дойде тук да си дири шлема.

— Да, сър. И понеже бил неспокоен, изпитал неудържимо желание да изпуши една лула. Тъй като не желаел да го хванат как пуши по време на дежурство, какъвто би бил случаят, ако запалел лулата в затворената стая, където димът би се задържал, той излязъл в градината.