П. Удхаус - Законът на Устър

— Не съм препускала така от ученичка. Без почивка от началото до края. Прекрасен английски спорт е бягането с препятствия. Въпреки че се отървах на косъм, Бърти. Усетих горещия дъх на ченгето във врата си. Ако от храстите не беше изскочила глутница курати, които в последната секунда ми оказаха неоценима помощ, щеше да ме пипне. Бог да благослови духовенството. Винаги съм твърдяла, че са прекрасна група хора. Но какво, за Бога, диреше оня полицай в стаята? Никой не ми е споменавал за присъствието на жандарми в къщата.

— Бил е полицаят Оутс, бдителният блюстител на покоя в Тотли-на-платото — отвърнах аз, като се сдържах с железен контрол на волята да не се изстрелям към тавана. — Сър Уоткин го е поставил в стаята да пази имуществото му. Стоял е в засада. Очаквал е да споходя колекцията.

— Радвам се, че бях аз, а не ти. В никакъв случай нямаше да се справиш, клето мое агънце. Щеше да изгубиш ума и дума и да се смръзнеш като пън, когато оня внезапно нахълта през прозореца. Самата аз за миг се стъписах. Но важното е, че всичко свърши добре.

Поклатих трезво глава.

— Дълбоко се лъжеш, заблудена ми старице. Това не е краят, а началото. Татко Басет ще претърси из основи къщата.

— Нека я претърси.

— А когато двамата с полицая дойдат тук?

— Не биха го направили.

— Биха, и още как. Първо, и двамата са убедени, че шлемът на Оутс е в тази стая. Второ, мнението на полицая, докладвано ми от Джийвс и получено направо от извора, докато спирал кръвотечението от носа му, е, че е преследвал именно мен.

Веселието й се съсухри. Очаквах го. Допреди малко сияеше. Сега спря да сияе. Наблюдавах я с нетрепващ поглед и забелязах как вродената й решителност се забулва от бледия воал на мисълта.

— Хм! Неприятно.

— Много.

— Ако намерят сметаниерата тук, ще ни е доста трудно да дадем обяснения.

Стана и замислено строши слона.

— Най-важното е — рече — да не губим ума и дума. Трябва да си кажем: какво би сторил Наполеон на наше място? Бил е ненадминат по време на криза. Главата му здраво се е крепяла на раменете. Трябва да направим нещо много умно, много интелигентно, което напълно да обърка ония смотаняци. Хайде, чакам предложения.

— Моето предложение е веднага да изчезнеш оттук барабар с тъпата крава.

— И на стълбите да налетя на потерята! И дума да не става. Джийвс, ти нямаш ли някаква идея?

— В момента не, госпожо.

— Не можеш ли да измъкнеш от цилиндъра някоя страшна тайна на сър Уоткин, както направи със Споуд?

— Не, госпожо.

— Явно е прекалено от моя страна да очаквам подобно нещо. Тогава да скрием някъде проклетото животно. Но къде? Това е вечният проблем, тровещ живота на убийците — какво да се прави с трупа. Предполагам, че старият номер с откраднатото писмо няма да ни послужи.

— Какви ги дрънкаш, лельо?

— Госпожа Травърс има предвид широко известния разказ на покойния Едгар Алън По, сър — заобяснява Джийвс, като забеляза, че не включвам. — В него се говори за кражбата на важен документ, а героят, който я извършил, заблуждава полицията, като го оставя на видно място върху писалището си, придържайки се към теорията, че очевидното често не се забелязва. Без съмнение госпожа Травърс предлага да поставим предмета на лавицата над камината. Изсмях се глухо.

— Я погледнете лавицата! Гола е като обветрена прерия. Всеки предмет, поставен там, ще стърчи като гноясал палец.

— Вярно — принуди се да признае леля Далия.

— Сложи я в куфара, Джийвс.

— Няма смисъл. Те ще погледнат първо там.

— Само като палиативна мярка — обясних аз. — Не мога повече да понасям погледа на тая крава. Сложи я в куфара, Джийвс.

— Много добре, сър.

— Настъпи мълчание и тъкмо леля Далия го наруши с предложението да барикадираме вратата и да устискаме на обсадата, докато можем, когато откъм коридора се зачуха стъпки.

— Ето ги — рекох аз.

— Сякаш бързат — отбеляза леля Далия.

Права беше. Стъпките бяха на тичащ човек. Джийвс отиде до вратата и надникна.

— Господин Финк-Нотъл, сър.

В стаята влетя Гъси.

Един проницателен поглед ми беше достатъчен да се убедя, че не е бягал за здраве. Очите му святкаха като на подгонен звяр, а косата му не можеше да се нарече сресана.

— Бърти, имаш ли нещо против да се скрия тук, докато стане време за първия влак? — изпелтечи той. — Под леглото ще ми е удобно и няма да ти преча.

— Какво е станало?

— Или още по-добре да прибегнем към чаршафа с възлите. Точно това ми трябва.

Минометното изсумтяване на леля Далия подсказа, че не е в гостоприемно разположение на духа.