Еугениуш Паукща - Любовта към гората

— Няма да дочакаш това! Няма да го бъде! — насочи отмъстителен поглед към потока и светлите му очи потъмняха. Голяма е силата на омразата.

Острата болка му напомни за раната. Погледна. Кръвта се разля в широко петно по снежната белота. Кървеше силно. Опитваше се да раздвижи рамото си. Нищо, само пронизваща болка, дяволски силна. Стисна зъби. Куршумът се е загнездил някъде под мишницата, сигурно е строшил костта. Помагайки си със зъби, късаше издърпания край на ризата с ловджийския си нож, безпомощен с лявата ръка. Опитваше се да спре кръвта. Не можеше. Тогава стегна с връв ръката си и тя започваше да кърви по-слабо, само че беше като опърлена от огън. Гертек гърчеше лице, веждите му настръхваха от тази болка, но мисълта му работеше ясно. Устните му се помръднаха още веднъж, отново зашепнаха:

— Няма да дочакаш това! Няма да го бъде!

Бавно, крачка по крачка Гертек се промъкваше през гората в посока към селището. С лявата ръка придържаше края на куртката под кървавото рамо. Не искаше да остави следи за Мачковяк.

Примъкна се колкото може най-близко до дома си, озъртайки се предпазливо. Забеляза, че от къщата на Мачковяк се измъкна момчето, то криеше нещо в пазвата си, скочи на седлото, запраши към градчето. Не бе трудно човек да се досети, че отиваше да съобщи на милицията и в главното лесничейство. Гертек си блъскаше главата какви ли намерения има Мачковяк, щом изпраща малкия до Миелицк. Нима искаше сам да хване омразния си враг и да го предаде на милицията? Не му се струваше правдоподобно. Боеше се обаче да излезе от прикритието, в неговия двор никой не се мяркаше.

Седеше до дънера на смърча, стенеше от време на време от болка, гледаше с присвити очи. От комина излизаше дим, на неправилни кълбета се разнасяше на всички страни, виеше се.

„Ще се затопли“ — помисли си по навик, придобит от години, да отгатва какво ще бъде времето. Отново се изкриви от болка.

Студът го пронизваше целия. Снегът падаше върху дрехите му, топеше се, просмукваше куртката с влага. Рамото престана да кърви, но болката ставаше все по-остра. Боеше се, че ще припадне. Единствено мисълта за Мачковяк по непонятни причини му даваше сили.

Най-сетне дочака. От двора на Мачковяк излезе каруца, в нея бяха лесничеят и още някакъв мъж. Гертек не можа да го познае отдалеч. Потеглиха по страничния път на селото към гората, скоро изчезнаха зад дърветата. Помисли, че лесничеят смята да пренесе тук останките на елена. За доказателство… Усмихна се.

Спокойно влезе вкъщи. Гледаше с някакво съжаление уютните стени, между които така добре си почиваше след изнурителното скитане. Стенният часовник се люлееше и нашепваше своята неуморима песен. Не можеше да гледа жена си. Жал му беше, давеше го гърлото. Жената, децата… Това вече не е за него. Заради този Мачковяк… Ех…

Не даде на жена си време за оплакване. Накара я да му превърже рамото, да посипе раната с прах, събран от цвета на плавуна. На въпросите махаше отрицателно със здравата си ръка. Хапна, това му възвърна силите. Поиска бутилката водка, отпуши я, отпи само глътка, прибра я в джоба на куртката си. Обърна се към жена си:

— Застрелях оня елен… Мачковяк ме настигна, рани ме, у него е пушката ми… Изпрати момчето си за милицията. Три години затвор, а може и пет…

— Боже! — изхлипа тя смазана, чак седна на пейката. Тя никога нямаше своя инициатива, с всички сили и във всичко беше на мнението на мъжа си. Дори и мисъл не й минаваше, че може някога да го няма. Сега тази догадка парализира всичките й движения и мисли. Вглеждаше се в него, с добри, меки очи, бледа, развълнувана.

— Ами, ами… Алойз, бягай! — започна шепнешком, след това завърши с вик, пълен с отчаяние. Той се разсърди:

— Тихо, глупачке… Естествено, че няма да чакам. Дай ми парче сланина, хляб…

Вече беше добре. Стигаше й, че пак й искаше нещо. А може пак да бъде добре. Алойз ще измисли нещо, сигурно ще измисли. Ще избягат пак някъде, както преди от Поможието… Пак ще настъпи спокойствие…

Разтича се из къщата.

В това време, като гледаше през прозореца, Гертек измъкна на пода някакви бутилки и ги прибра в джоба си. След това взе от коридора малко конопена прежда. Опипа си джобовете. Имаше всичко, което му трябваше…

Погледна отново към прозореца. Дойде време да изчезва от къщи. Прегърна жена си през рамо:

— Остани със здраве, Зошка, не се давай… Къде са момчетата?

— На гумното…

— Е, жалко, нямам време да ги търся. Ще поздравиш децата от мен… — Гласът му трепна, но се овладя веднага, довърши: — Е, какво ревеш?