Еугениуш Паукща - Любовта към гората

Гертек имаше време. Еленът пи много и дълго. През това време той му се любуваше. Силен, с лъскава сякаш изтривана с восък козина, опъната на възроденото от пролетта тяло, той застана по диагонал на течението на потока и почти срещу Гертек. Мощните, развити гърди се повдигаха и потрепваха равномерно при дишането.

Гертек преброи бързо разклоненията на венеца. Да, шестнадесетак. Изключително хубав екземпляр. Животното в този момент вдигна глава нагоре, задоволило вече първата си жажда. Гертек притисна буза до приклада, прицели се, ослуша се и установи, че не го заплашва опасност.

Еленът почувства внезапно безпокойство. Вдигна високо глава, гледаше с големи блестящи очи. Трепнаха глезените на краката му. Много късно. Глухо отекна ехото на насочения към сърцето му изстрел на Гертек, блъсна се в дърветата, завъртя се над потока. Няколко снежни шапки паднаха от клоните, записка някъде изплашен кос, с бързо летене изчезна сипката. Миг след изстрела, който предизвика уплаха в гората, от елена бликна нагоре кръв. Животното като че ли се олюля, а след това със стремителен бяг, като хъркаше и тропаше, се впусна в паническо бягство, преследван от страшната болка, цялото в кръв. Оцвети се водата в потока, почервеня мекият сняг край брега.

Гертек се изправи, присви очи, искаше да зареди пушката си, но в този момент горският великан застена като смъртно уморен човек, прегъна се наляво, след това надясно и се свлече с тежестта на цялото си тяло. Пръст, смесена със сняг, се посипа на всички страни. Животното потрепера, разтърсвано от предсмъртни спазми, изпъна главата си напред, очите му бяха изпълнени с безкрайна болка и мъка за света, който го караше да умира от жалка, предателски замислена смърт. Единствената смърт, достойна за елена, е на полето на борбата по време на разгонването…

Гертек, който със скок преодоля малкото разстояние до мястото, където падна еленът след краткото, последно бягство, дишаше сега тежко, проснат като борово дърво. Най-сетне постигна своето, заблуди лисичия нос на Мачковяк. По-скоро по навик, отколкото от необходимост се огледа наоколо. Тишина. Като държеше още пушката в дясната си ръка, вървеше към убития елен. Застана над него, гледаше го горд и щастлив.

Отзад се чу шум. Обърна се, извика. От другата страна се понесе същевременно друг вик, заедно с него нов изстрел полетя като ехо из гората.

— Падна ми, разбойнико, най-после! — в този глас имаше нечуван триумф, победоносна ненавист и страст, някаква ярост.

Гертек гледаше като в полусън тичащия към него Мачковяк. Пушката в Гертековата ръка затрепера, несъзнателно се изплъзна от ръката му и падна на земята. От рамото му се стичаше кръв, която капеше точно до кръвта на елена.

— Стой или ще те застрелям като куче! — този нов вик на намиращия се съвсем близо лесничей върна Гертек в съзнание. Със светкавично, придобито от гората движение той отскочи встрани, сви наляво, навлезе в гъстия лещак, отново сви надясно, под надвисналите сенки на смърчовете, тичаше лудо. Само клоните с гневно свличане на снежния си товар отговориха на новия изстрел на Мачковяк.

Гертек беше вече далеч. Тичайки, той не чувстваше болка в рамото си, увиснало безпомощно, не виждаше капещата кръв. Тичаше лудо, за да избяга колкото се може по-далеч от преследвача. Помисли си — какво щастие, че навреме отрови онова куче, иначе то би било вече след него…

Когато най-после спря и внимателно се огледа наоколо, почувства глухата тишина. Гората мълчеше, сякаш ужасена от това, което стана. Гертек целия трепереше. Едва сега напълно си обясни какво беше станало. Загуби, да, загуби всичко. Край на неговата горска любов, край на бракониерските му скитания. Мачковяк имаше в ръцете си неопровержими доказателства: пушката и трупа на елена. Достатъчно, за да вкара виновника за дълго в криминалното… Какво може да очаква Гертек след всичко това?

Смръщи се, навъси се. Потърка с лявата ръка челото си, сякаш не можеше да се справи с бушуващите в главата му мисли. След това стисна гневно ръката си, силно, докато му побеляха китките, Мачковяк!… Той е виновен за злощастието на Гертек. Той е виновен за злото, което ще сполети Гертековата жена и децата му. Той, само той. Лошият израз по лицето на бракониера сякаш изсече върху него презрителна маска. По стар навик предпазливо се огледа, заслуша се в гората. Не, лесничеят вече не го гонеше. Той сигурно се радваше сега на пушката, любуваше се и насищаше очите си с убития елен. Ликуваше.