Еугениуш Паукща - Любовта към гората

Снегът валеше, но снежинките намаляваха, по-дълго се въртяха из въздуха, като че с любопитство разглеждаха непознатия свят, преди да легнат за почивка на земята. Масивните дървета стояха спокойни, сигурни в своята издръжливост на студ и сняг. Снегът се трупаше по широките им клони, притискаше ги със своята тежест. Гертек си спомни плоските, разклонени рога на лоса. Въздъхна. Добър екземпляр, сега рядко може да се срещне такъв…

Беше доволен, дори тананикаше от задоволство. Наоколо дървета, тих и мек сняг, величествени смърчове и той сред всичко това, достоен човек на гората. Успя да дойде навреме. Дивечовата пътека, водеща до потока, не беше още отъпкана, по снега не бяха отбелязани дълбоките следи на копитата. Виждаха се само няколко по-дребни — това бяха следи от сърни, които се увеличиха през последните години. Рогачът още не беше дошъл при студената бистра вода, но всеки момент трябваше да се зададе.

Човекът на пост се размърда леко. Едва сега почувства колко е изморен. Вървеше дотук необикновено бързо, като премина близо осем километра. Пареше го ловната страст, затова крачеше бързо през гори и мочурища. Дишането му бе ускорено, дълбоко. Чак се боеше да не го издаде па̀рата, струяща във въздуха при всяко издишване. Но тази умора беше приятна. Някакво живо безсилие се разливаше по цялото му тяло. Чувстваше, че е способен в този момент за дълго, далечно ходене, за тежки усилия.

— Ех, горски живот… — тихичко, нечуто пошепна и, усмихнат, се огледа наоколо. Птиците пееха по-силно, отколкото обикновено. Снегът затрудняваше ровенето по земята и търсенето в клоните на последните за тази година бръмбари и ларви. Затова навсякъде се носеше тревожно бърборене. Трябва птиците да се пренесат по-близо до хорските домове. Този въпрос трябва да се реши.

Под защитно разклонените настрани клони на смърча се белееха няколко тесни ивици сняг. Останалият сняг бе навалял като плътна маса по гъстите иглички. От тази страна се чу познато скърцане. Гертек леко обърна глава. Усмихна се.

Под дървото се придвижваше кос с характерните си подскоци. Сигурно беше стар — цветът на човката и около очите от жълт бе станал почти оранжев. Този цвят се открояваше от лъщящия черен цвят на останалото оперение. Косът подскачаше, спираше изведнъж на едно място, чакаше, очичките му светкаха внимателно. Отново скок и пак същото. Ловът не даваше резултати, птичката издаде продължително „цииит“, при което вдигна човката си нагоре, прескочи близките корени, като сръчно отхвърляше настрани бучките замръзнала пръст. Изкопа малка яма, отново се превърна в неподвижна фигурка, чакаше. С внезапно движение гребна отново с човката, издърпа нещо от земята и го изяде. След това се опита да махне настрани парче кора от разклоненото коренище. Не успяваше. Наежи перушина, утихна сякаш ядосан. Най-после в старанието си да открие малко храна, се огледа наоколо, подскочи няколко пъти и изведнъж забеляза човека. Гертек не сваляше от коса усмихнати очи. Обичаше тази птичка, която започваше любовните си трели често още през февруари, когато цялата гора мълчи в очакване на пролетта. Мръдна леко с устни, сякаш искаше да каже нежна дума.

Косът се уплаши. Вдигна глава нагоре, като не откъсваше от човека очички. Издаде човка напред, закрещя пронизително:

„Дикс, дикс, гри, гигигии.“

С внезапен скок нагоре с помощта на крилото отлетя, заврещя отново.

Гертек се намръщи. Боеше се да не би косът да изплаши елена. Ако Гертек дебнеше тетрев или глухар, гласът на коса означаваше край на лова, защото ги предупреждаваше за опасността. Чуваха го понякога зайци, сърни, лисици, а сега и еленът можеше да се отклони от пътя. Гертек погледна внимателно в посока към потока. Тишина — от гората не идваше никакъв шум. Може и да не го е изплашил. Ама че немирник…

Със задоволство и неприязън погледна след коса. Никъде не се виждаше. Явно се беше отказал от коренчетата и бръмбарите и е полетял нататък да търси храсти с горски плодове.

Студът започна да прониква в краката му. На Гертек му се искаше да запали цигара, но реши, че не бива. Веднага ще разкрие присъствието си за погледа и обонянието на животните. Трепна. От гората зад потока се чу трясък от чупене на клони. Еленът се приближаваше.

Миг — и животното се появи от гъсталака. Спря се, завъртя глава, ослуша се, огледа се. Гертек го беше виждал вече няколко пъти. Както винаги, и този път дъхът му спря от възхищение. През това време еленът слизаше спокойно към водата. Навлезе във водата с предните си крака, изчака, докато мътилката изтече, тогава наведе високата си глава, постави рогата си на врата, започна да пие жадно.