Еугениуш Паукща - Любовта към гората

Гертек виждаше ръцете на лесничея, който прикриваше с тях лицето си. Мачковяк чу победното изкрещяване:

— Няма да го бъде!

Лесничеят заръмжа, закрещя с нечовешки глас, спря се пред пламъците, влезе вкъщи, викаше за помощ.

Огънят от пристройката се пренасяше по-високо, пламъците от въглищата вече близнаха половината стена.

В селото се разнесе алармен сигнал. Миг след това забуча сирената на дъскорезницата.

Гертек вече не чуваше, не виждаше. Колкото може по-бързо побягна към спасителната, към любимата гора. Не поглеждаше към причинения от неговите ръце пожар, не мислеше вече за Мачковяк, за нищо повече не мислеше. С последни сили препускаше към избраното още вчера място. Едва там щеше да си отдъхне…

Бавно се съмваше. Проясняваше се слабо между дърветата. По-ясно се очертава фигурата на превития, стенещ човек, който стоеше под едно високо дърво. Най-ниските клони на бора се люлееха от утринния вятър точно над откритата му глава. Гертек слушаше жадно събуждащата се отново за живот гора…

Когато с труд най-после пожарът бе изгасен, а на мястото на стария дом на лесничея останаха само димящи пепелища, него самия откараха силно обгорен в болницата, децата и жена му се пренесоха в съседите, потресените жители на Боршуново все още не се разотиваха. Стояха на групи, коментирайки случилото се.

Няколко часа по-късно намериха Гертек. Висеше на собствения си колан — на нисък клон на масивния бор. Над него шумеше любимата му горска песен…

Хората оголиха глави, дълго стояха така мълчешком. И само старият Валицки, като поклащаше посивялата си глава, рече тихо:

— В гората свърши, както и прекара живота си в гората… Обичаше тая гора, само че другояче, а не както трябва. Ех, защото човек трябва да умее да обича гората, добре да я обича…

Старият лесничей мина настрани, замислен стъпваше бавно между дърветата. Мислеше си колко е трудно добре да заобичаш гората. Лошо я обичаше Гертек. Не отдаде на гората цялото си сърце Мачковяк… Не така трябва да се обича. С отворено сърце, отворено преди всичко за човека. Иначе гората изпраща наказание. Ето, Гертек наказа, Мачковяк изпита…

Изгряващото слънце порозови гората, блеснало се спря на широката поляна, обсипана със светлите стволове на брезите. Разискряха се сега те, бляскаха на слънцето, отразяваха се от снежната целина.

Валицки гледаше със спокойни, поглъщащи очи и все още тежко въздишаше.

© Еугениуш Паукща

© 1979 Антоанета Йовчева, превод от полски

Сканиране, разпознаване и корекция: moosehead, 2010

Издание:

Ловни разкази

ДИ „Земиздат“, София, 1979

Съставители: Атанас Георгиев, Власта Миклашова-Райска

Редактор: Радка Гоцева

Художник: Иржи Красл

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/17604)

Последна редакция: 2010-10-22 12:00:00