Еугениуш Паукща - Любовта към гората

Попадна в гъсталака на млада борова гора. Отдъхна си. Огледа се пак. Тишина, пустош. Само този сняг и чиста, идеално чиста белота. Зимата дойде. Гертек не навлезе навътре в иглолистната гора, вървя по окрайнината й още доста дълго.

Неизвестно как сред боровете бяха израснали няколко мощни, разклонени дъба, разпрострели се удобно, надалеч отблъснали другите горски жители. Алойз се усмихна, промъкна се до най-малкия дъб. Покрита с млади филизи, едва забележима дупка водеше дълбоко в земята. Някога тук живееше лисица със семейството си, докато не я изгони Гертек. Сега той приклекна, вмъкна в дълбоката дупка ръката и почти цялото си рамо. Увита с парцали, там лежеше неговата пушка. Обгърна я с любовен поглед, разви внимателно парцалите от нея. Блестеше, беше добре смазана. Парцалите пъхна обратно в дупката. Изправи се, на тънките му устни заигра победоносна усмивка. От две години Мачковяк търсеше с милиция тази пушка. А тя спокойно го чакаше в сигурното укритие на дъбовите корени.

Преметна я през рамо и като окрилен литна през гората. Вървеше с бърза крачка, за да не закъснее. След празниците спа малко повече, отколкото обикновено. Рогачът можеше да бъде вече при потока. А по-добър ден няма да намери, за да извърши мечтаното убийство.

Промъкваше се само по познати пътеки, навеждаше се под отрупаните със сняг клони, прескачаше съборените от бурята стволове на дърветата. Рискува и мина през мочурището. Никой нямаше смелост да минава оттам освен лоса. Може би и Валицки, който е израснал по такива места. Брезичките-джуджета, този рядък вид бреза, разрасналите се клони на блатните храсти, които според мнението на селяните лекуват туберкулоза, боровинките, мъховете и стъблата на увехналата дилянка, покрити със сняг, бяха по-опасни от друг път. Това малко пречеше на Гертек. Като лос прескачаше той от храст на храст. Докато един храст се огънеше под него, той вече се хващаше за друг, промъкваше се до следващия. Беше лек. Непрекъснатите скитания бяха изсушили и закалили неголямото му, но ловко и пъргаво тяло. Ако през мъгливия воал на снежната виелица някой можеше да го види, би помислил, че това е някаква измама, покайващ се призрак в мочурището, а не бракониер, който се стреми към набелязаната цел.

От противоположната широка страна, където тук-там се забелязваха нискостъблени брези по мочурливите места, се появи стар лос, един от последните по тия места, осеяни с мъхове. Лосът не бързаше. Той умислено поклати главата си, обрасла със сиви косми. Белият пух се сипеше върху едрото му тяло. Не беше отпуснал лопатовидните си рога на гърба, както при минаването на горските пътеки — носеше ги гордо изправени. Поклащаше ги понякога заплашително, сякаш с това искаше да подчертае своята власт над блатните простори. Тук той можеше да господства дори и през зимата, незастрашен от вълци.

Горският великан рязко тръсна обраслата си с козина глава, притисна лопатовидните си рога до врата, поспря за малко. Разкрачен широко, с леко клатене на туловището си той поддържаше равновесие върху полегналите храсти. Някой се е вмъкнал във владенията му. Мержелееше се в далечината, неясен зад снежната завеса. Малък, омаломощен, а пак не потъваше, стремеше се към него като злокобен дух. Зад гърба му се появи някакъв лъскав, познат предмет. В младите години на лоса такъв предмет гръмна зловещо и го рани в слабините. Дълго страдаше, като ближеше с език загноилото място.

Лосът тръсна тялото си, постоя още малко. В очите му заблестя тревога. Дребната фигура се приближаваше с всеки изминат миг. Когато изведнъж из гората се разнесе трясък, лосът се хвърли в паническо бягство напреко през мочурището.

Гертек обгърна с алчен поглед мяркащото се в снежната виелица животно. В този миг слънцето се измъкна иззад облаците и заплува надолу като златен поток. Заблещукаха отблясъци върху зимната козина на лоса, отразиха се в дъга в ниско смъкнатите сега на гърба му рога. Човекът се хвана за един храст, впи пред себе си блеснали от възторг очи. В тях загасна дори блясъкът на ловната страст, остана единствено възхищението.

Облаците погълнаха слънцето, снегът сякаш се сгъсти. Кракът на Гертек се свлече, потъна над коляното в смърдяща мочурлива тиня. Той се ядоса на себе си, измъкна крака си, който беше просмукан с лъщящата чернилка, определи с поглед посоката и продължи нататък. Краят на гората беше близко. Когато я достигна, не заличаваше повече следите си. С всички сетива усещаше посоката, не се отклоняваше встрани. Бързаше, не поглеждаше наоколо, но ушите и очите му долавяха всичко. Забеляза един глухар, който се беше притаил в клоните, лещарка, която летеше ниско между дърветата. Усмихна се на резкия крясък на невидима сврака, подсвирна дори с уста, като подражаваше пеенето на коса. Птичката замлъкна учудена. Гертек се засмя, изпълнен с щастие.