Еугениуш Паукща - Любовта към гората

А Гертек наклони към него младеещото си лице и като гледаше през прозореца, шептеше:

— Подгонил ме е Мачковяк. Вече и милиция изпраща два пъти. Търсиха пушката ми… А аз без гората не бих могъл да преживея. Близо четвърт век бях лесничей. Гората ми е баща и майка…

Наля си водка в чашата, обърна я и повтори замечтано:

— И баща, и майка… Мой живот, най-голямата ми любов.

Валицки си спомни предишните си размишления, когато крачеше към Гертековата къща. Каза:

— Любов, казвате… Дали е хубава тази любов, щом като прави пакост на гората? На гората, на хората?… Нарушавате реда, който защищава законите на гората… Не е добра тази любов…

Замълча, защото Гертек го погледна някак странно, свъсил вежди. Струваше му се, че ще избухне в гняв, но той само го запита:

— Лошо обичам гората, казвате… А може би Мачковяк я обича добре? Не е там въпросът, че е против мен заради бракониерството, а че не го прави заради самата гора, не я пази от любов, а единствено по задължение, само за спокойствие на съвестта си. Аз бих искал в гората да има колкото може повече животни, дори и да не мога нищо да застрелям. Той би искал да настъпи вечна тишина сред дърветата, да няма там нито едно животно, защото тогава ще има спокойствие и той ще изпълнява леко задълженията си. Ех, аз предпочитам моята лоша любов пред такава добра…

— И Мачковяк лошо обича — шепнеше Валицки, като се чудеше как думите на Гертек съвпадат с неговите неотдавнашни мисли. — Но той пази реда, а вие го рушите…

Последните две думи изговори с пълен глас. Погледна светлите очи на Гертек, които заблестяха, засвяткаха от нарастващия гняв, свиха се зениците под свъсените вежди, но веднага след това бързо се покриха от клепачите, сякаш бракониерът искаше по този начин да прикрие чувствата си. Само дланта му, подпряна на коляното, трепна няколко пъти и устните му се изкривиха в гримаса.

Настъпи тишина, нарушавана от бръмченето на последните есенни мухи, които кръжаха около тавана. Най-сетне Гертек се овладя, заприказва посвоему, весело:

— Като девойка за първия момък, така съм се заоплаквал… Е, взимайте, татко, коня. И не ми плащайте. Какво пък, съжалявам хората, да не съм Мачковяк. Ха, ха, ха…

Помогна на стария да впрегне коня, сложи лопатата в каруцата и отново му напомни:

— Не забравяйте само да погледнете за следите на този елен. Чудесно парче! Чудесно, ви казвам. Аз разбирам.

Валицки ни най-малко не се съмняваше, че Гертек разбираше. Кой познаваше така гората, както той? Може би единствено Мачковяк.

Спомни си младите години. Някак си иначе виждаше тази гора. Воюваше с бракониерството, но същевременно сърцето му беше отворено за хората, за всяка птица и животно, за всяко дръвче, дори за най-нищожното борче.

Въздъхна дълбоко.

Мачковяк не можеше да разбере какво става с него от няколко месеца. Гертек като чеп му се беше забил под кожата.

Години наред вече по цяло лято работеше в горите, беше преследвал десетки бракониери, беше се справял дори с цели банди. Никога обаче не влагаше сърце в това — борбата с бракониерството и горските крадци беше негово задължение и той го изпълняваше съвестно.

Докато не се появи хитрият Алойз Гертек! Кога точно се зароди у него такава злост към опитния бракониер, не знаеше.

Напразно се мъчеше да открие причината. Едно обаче беше сигурно — ненавиждаше Алойз с цялото си сърце. Напоследък мислеше само за това как да го залови на местопрестъплението, как да му отнеме притежаваната нелегално пушка. И милиция праща, и на старши лесничея докладва — без резултат, Гертек продължаваше да му се надсмива. Самият Гертек преследван, от своя страна пък той преследваше лесничея. Децата на Гертек не отстъпваха по хитрост на децата на Мачковяк. Всяко движение на един от противниците бе докладвано веднага на другия. Ожесточеният, безмилостен дуел на хитростта продължаваше. Мачковяк живееше единствено с това. Напразно жена му го убеждаваше да се откаже от хайката, да не съсипва здравето си. В такива случаи той нахокваше жената, гневно нахлупваше шапката си и отново тръгваше да търси следите на Гертек.

И сега в гората го водеше същата мисъл. Зърна Гертек, когато излизаше от къщи, забързан през овощните градини към гората. Представяше му се добър случай, може най-после да се сбъдне мечтата му от дълги месеци насам.

Свъсил вежди, Мачковяк хапеше нервно долната устна с белите си зъби. Шмугна се бързо в брезовата гора подир Гертек. Преследваше го като лисица. Прегърбен, той внимателно хвърляше погледи настрани, вървеше бързо само по познати пътеки, заличаваше следите си, пресичаше горските участъци, заобикаляше мочурищата. Кучето тичаше пред краката му, макар че една лисица пробяга недалеч от тях и кучешкото сърце заскимтя и зави жално за лов.