Робърт Паркър - Обетована земя

— Така е.

— Въпреки това, има неща, за които трябва да помислим.

— Например?

— Къде ще живеем?

Аз все още лежах, докато тя бе полуседнала, беше се подпряла на левия си лакът и тъмната й коса бе паднала малко напред. Вътрешната й енергия беше почти осезаема.

— А-ха — казах.

Тя се наведе напред и ме целуна по устата.

— Това е една от най-очарователните ти черги — страшно бързо схващаш.

— Ти не искаш да напуснеш дома си, работата си.

— Или града, в който съм живяла близо двайсет години и където имам приятели, и начин на живот, на които държа.

— Аз не се връзвам с тези неща, Сюз — казах аз

— Разбира се, че не. Погледни се, ти си съвършеният мъж, съвършеният възрастен в някои отношения, великият, могъщ, покровителстващ баща. И в същото време ти си най-голямото, проклето дете, което съм виждала някога. Ти не би могъл да имаш никаква работа в предградията, в някоя къщичка в Кейп Код, да подрязваш тревата, да поплуваш в клуба. Ти беше удушил някакъв мъж, нали?

— Да, малкото му име беше Фил, никога не съм знаел другото му име, просто Фил. Никак не ми беше приятно.

— Да, но на теб ти харесва работата, в която възникват неща от този род.

— Не съм сигурен, че това е детинско.

— В най-добрия смисъл на думата е така. За теб в това има някакъв елемент на игра, един стремеж по-скоро към средствата, отколкото към целите. Често пъти изходът се превръща във въпрос на чест.

— Често пъти това е въпрос на живот и смърт, мила.

— Разбира се, че е така, но това го превръща само в една по-значима игра. Моите съседи в Смитфийлд са по-сериозни хора. Техните занимания се свеждат до успеха или неуспеха. За по-голямата част от тях, това не е никак забавно.

— Ти доста си мислила за мен — казах аз.

— И още как. Ти няма да се откажеш от своята работа. Аз няма да оставя моята. Няма да се преместя в Бостън. Ти няма да дойдеш да живееш в Смитфийлд.

— Бих могъл — рекох. — Мисля, че бихме могли да измислим нещо. Никой не те кара да си оставиш работата, нито аз моята.

— Не, мисля че не. Но това е нещо, за което трябва да помислим.

— Значи, окончателното ти становище е твърдо „Не знам“?

— Мисля, че да.

Протегнах ръцете си и я придърпах върху себе си.

— Напориста кучка такава — казах аз.

Лицето й се притисна към гърдите ми. Сподавих речта й.

— От друга страна — промърмори тя, — аз никога няма да те оставя.

— В това не се съмнявам — казах. — Да вървим да вечеряме и да консумираме приятелството си.

— Може би — каза Сюзън, докато карах обратно към мотела, — не е зле да го консумираме преди вечеря.

— Още по-добре — казах аз, — а какво ще кажеш за преди и след вечеря?

— Човек е на толкова години, на колкото се чувства, любими — рече Сюзън.

В седем и трийсет натиснахме звънеца в дома на Шепърд. Аз носех бутилка унгарско червено вино и кафяв книжен плик. Хок отвори вратата и насочи срещу мен голямокалибрен Колт 357.

— Заповядайте, влезте — рече той.

Влязохме. В дневната бяха Кинг Пауърс и Поуъл, бабаитът, когото бях набутал в басейна, Мейси и семейство Шепърд. Шепърд седяха на канапето, а Поуъл стоеше наблизо с изваден пистолет и гледаше безчувствено в тях. Мейси стоеше край камината, а Пауърс беше седнал в едно кресло до огнището. Лицето на Шепърд беше влажно и той изглеждаше зле. При побой от организма на човек се отделя много скорбяла и Шепърд изглеждаше така, сякаш едва се държеше на крака. Жена му беше напълно безизразна. Тя изглеждаше така, сякаш е влязла някъде и стои там в очакване.

— Къде са децата? — попитах аз.

Хок се усмихна.

— Няма ги тук. Харв и госпожата, както разбирам, са решили, че могат да се усамотят на спокойствие, докато дойдете вие, и са ги експедирали при съседите за през нощта. Мисля, че това наистина прави обстановката по-уютна.

— Млъкни, Хок — рече Пауърс. — Ще остроумничиш така на собственото си погребение.

Хок ми намигна.

— Мистър Пауърс е много сърдит и съм сигурен, че знам на кого е сърдит, драги.

— Предполагах, че ще се видим, Кинг — рекох аз.

— И дяволски правилно си предположил, умнико. Имам нещо за теб, кучи сине. Ако си въобразяваш, че можеш току-така да ме напъхаш в чувала и да си заминеш, означава, че не знаеш нищо за Кинг Пауърс.

— Кинг, това ще ни докара само още повече неприятности — рече Мейси. — Нямаме нужда от това. Защо просто не се махнем.

— Не, първо ще подгрея този кучи син — Пауърс стана. Той беше пълен, имаше вид на човек, който някога е бил слаб и краката му бяха изкривени настрани като патешки. — Хок, вземи му пистолета.