Робърт Паркър - Обетована земя

Пам Шепърд седеше тихо и гледаше навън през страничното стъкло на колата. Записът на Кармен Макрий беше последван от албум на Лий Уайли, който пееше в съпровод на корнета на Боби Хакет и пианото на Джо Бушкин „Сладката птица на младостта“. Движението по шосе № 3 не беше голямо. Нямаше много желаещи да посетят носа в една дъждовна сутрин в средата на седмицата.

— Когато бях малък — казах аз, — обичах да пътувам с кола в дъжда. Винаги изглеждаше толкова независимо от външния свят, толкова интимно.

Седяхме в топлата кола и музиката свиреше, а останалата част от света беше навън, в дъжда. Мокра и зъзнеща.

— Всъщност още ми харесва — казах аз.

Пам Шепърд продължаваше да гледа навън през страничното стъкло.

— Как мислиш, дали всичко свърши? — попита тя.

— Кое?

— Всичко. Банковият обир, неприятностите на Харви, необходимостта да се крия, страхът? Ужасният начин, по който се чувствам?

— Мисля, че да — казах аз.

— Какво ще стане с Харви и с мен?

— Зависи. Мисля, че двамата с него можете да направите така, че нещата да тръгнат по-добре, отколкото са били досега.

— Защо?

— Любов. Във вашата връзка има любов.

— Лайняна работа — каза тя.

— Не е лайняна работа. Любовта не решава всичко и не е единственото важно нещо, но тя дава голям начален тласък на всичко останало. Ако има любов, тогава има и основа да се започне нещо.

— Това са романтични сантименталности — рече Пам Шепърд. — Повярвай ми, Харви ми е проповядвал евангелието на любовта кажи-речи цели двайсет години. Това са глупости. Повярвай ми, така е.

— Не, не е така. Ти си имала лоши преживявания и поради това си мислиш, че това е единственото, което можеш да преживееш. И ти, и Харви еднакво грешите. Това, че не се е получило, не значи, че няма да се получи. Ти си интелигентна и с характер. Можеш да се подложиш на терапия. Може би ще успееш да накараш и Харви да го направи. Възможно е, след като разговаряш за своите неща с някой интелигентен човек, да решиш все пак да разкараш Харв. Но тогава ще знаеш истинските причини, поради които го правиш, не защото мислиш, че си фригидна, нито защото той мисли, че си фригидна. И ако решиш да разкараш Харв, ще имаш някакви други възможности, освен да се чукаш с потни пияници в евтини долнопробни хотели или да живееш във феминистка комуна с две кукувици.

— Толкова грозно ли е?

— Разбира се, че е толкова грозно. Човек не се чука, за да доказва разни неща. Чука се, защото му харесва чукането, или този, с когото го прави, или и двете. За предпочитане е последното. Някои хора дори наричат това правене на любов.

— Знам — рече тя. — Знам.

— Или двете глупави патки, с които си се сближила. Те са дървени философки. Те нямат почти нищо общо с живота. Имат незначително отношение към фалическата власт и моделите на господство или ликвидирането на старци в името на неща от този род.

Тя престана да гледа през прозореца и се обърна към мене.

— Защо се гневиш толкова? — попита тя.

— Не знам точно. Торо казва на едно място нещо за преценяването на стойността на нещата, според това колко живот е трябвало да изразходва, за да получи дадено нещо. Ти и Харв не си знаете истинската цена. Пестеливост, предполагам. Това оскърбява моето чувство за пестеливост.

Тя се разсмя и поклати глава.

— Бога ми, харесваш ми — рече тя. — Много ми харесваш.

— Беше само въпрос на време — отвърнах.

Тя се загледа отново навън през прозореца и през по-голямата останала част от пътя ние мълчахме. Не го бях казал както трябва. Може би Сюзън би могла. Може би никой не би могъл. Може би приказките, така или иначе, нямат особен ефект.

Пристигнахме в мотела малко след десет часа и заварихме Сюзън в барчето да пие кафе и да чете „Ню Йорк таймс“.

— Добре ли мина? — попита Сюзън.

— Да, точно така, както трябваше.

— Той предупреди един от тях — рече Пам Шепърд, — и онзи избяга.

Сюзън повдигна веждите си към мен.

— Хок — казах аз.

— Ти разбираш ли това? — попита Пам Шепърд.

— Може би — отвърна Сюзън.

— Аз не.

— И мога да се обзаложа, че не ти е дал подходящо обяснение, нали? — рече Сюзън.

— Ни най-малко — рече Пам.

— Всичко останало обаче мина добре? — попита Сюзън.

Аз кимнах.

— Ще се върнеш ли вкъщи, Пам? — попита Сюзън.

— Мисля, че да. Не съм мислила истински за това, дори докато пътувахме насам. Но ето ме тук, на по-малко от километър от къщи. Мисля, че ще се върна там.

— Хубаво.

— Ще телефонирам на Харви — казах аз. — Какво ще кажете да го помоля да дойде, така ще можем да поговорим за всичко и може би Сюзън би могла да каже нещо.