Робърт Паркър - Обетована земя

— Може би аз ще мога да дойда.

— Не. Трябва да дойде Кинг. Те искат да са сигурни, че няма да изгорят. Смятат, че да се прави бизнес с шефа е нещо като паричен депозит. Ако самият той го прави, те считат, че всичко ще върви добре и няма да има номера като този да ни продадете десет щайги с оловни тръби. Или да ни застреляте, да вземете парите и да избягате. Те мислят, че Кинг няма да иска да се замесва сам в такъв род действия. Много е рисковано. Така че или Кинг ще доставя пратката, или няма да има сделка.

— Мистър Пауърс не обича да му казват какво да прави — отговори ми Мейси.

— Аз също, но ние бяхме разумни и вие ще получите вашата цена. Той може да отстъпи по този въпрос.

— Мога да те уверя, че в случая няма да има хитрини или двойна игра. Това е открита честна сделка.

— Хубаво е да се знае това, Мейси. И аз ти вярвам, защото съм тук и виждам твоите честни кафяви очи. Но моите клиенти не са тук. Те не знаят колко си искрен и ти нямат доверие. Дори и след като им казах, че си учил в колеж и всичко останало.

— А какво ще кажете, ако се откажем от цялата работа и обявим ипотеката на Харви за просрочена.

— Ще идем при ченгетата.

— А как Харви ще обясни защо са му били парите, които му дадохме?

— По-добре това, отколкото да обяснява на твоите хора защо не може да плати.

— Това ще е голяма грешка.

— Да, може би, но и за вас ще бъде голяма грешка. Дори и да пожертвате Харви, навсякъде след вас ще са ченгетата, а аз ще побеснея и ще направя всичко да ви натопя. И за какво? Само защото Кинг го е домързяло да стане една сутрин за среща в шест часа.

Мейси ме гледа може би трийсет секунди. Аз казах:

— Нали не искаш да ни поставиш с Харви в положение, в което няма да имаме друга възможност? Нали не искаш да направиш така, че да предпочетем ченгетата пред твоите момчета? Нали не искаш да поставиш нещата така, че Харви да няма какво да губи, ако проговори пред федералния прокурор. Моите хора твърдо държат на това. Те искат да вършат бизнес с един човек. Ти не си този човек. Човекът, който им трябва, е Кинг.

Тогава Мейси каза:

— Трябва да го попитам. Не съм упълномощен да го забърквам в такава работа.

— Ти дори не си упълномощен да си разкопчаеш панталона, без да питаш Кинг. И двамата го знаем. Обади му се.

Мейси огново ме гледа трийсет секунди. После стана и отиде в другата стая.

Нямаше го може би петнайсет минути. Аз си пиех кафето и се възхищавах на маратонките си „Адидас“ — велурени с ръждив цвят. Отлични за тенис, за тичане и пазещи краката от нараняване. Сипах си още една чаша кафе от каната-термос за обслужване по стаите. Беше изстинало. Оставих чашата на масата, отидох до прозореца и се загледах в басейна. Той беше небесносин и пълен с хора, главно млади, които се плискаха, плуваха и се гмуркаха. Голямо количество плът потъмняваше на плажните столове около басейна и част от нея беше приятна за гледане. Трябваше да се обадя на Сюзън. Не бях се прибирал тази нощ. Може би се тревожеше. Трябваше да й се обадя снощи. Понякога не мога да побера всичко в главата си. Пам Шепърд и Харви, Роуз и Джейн, Кинг Пауърс и Хок, ченгетата от Ню Бедфорд и че работата трябва да стане. А също и сексът. И с това трябваше да се оправям. Едно момиче с дълга и права руса коса се показа под един от чадърите. Носеше толкова малки бикини, че нямаше смисъл да ги слага. Наблюдавах я внимателно, когато Мейси се върна в стаята.

— Кинг е съгласен.

— Чудесно. Той наистина е цар. Нали, Мейси?

— Не беше толкова лесно да го накарам, Спенс. Трябва на мен да благодариш за сделката. Щеше да накара да те очистят, когато най-напред му казах какво искаш.

— И ти ме спаси, Мейси, оправи всички неща днес.

— Ти се шегуваш, но ти казвам, че ти беше на косъм. Ако нещата не минат гладко, Кинг ще го направи. Можеш да бъдеш сигурен. Ще го направи, Спенс.

— Мейси — казах аз, — ако още веднъж ме наречеш Спенс, ще ти счупя очилата.

Когато се върнах в мотела, часът беше единайсет и двайсет. На бюрото беше оставена бележка: „Отивам да се разходя по плажа. Ще се върна около обед. Може и аз да не съм се прибирала цяла нощ“. Пак си погледнах часовника. Беше единайсет и двайсет и две минути. Звъннах в службата и оставих поръчка Роуз да ми се обади в мотела. В дванайсет и пет тя ми се обади.

— Знаеш ли къде в Челси е търговският център? — попитах я аз.

— Не.

— Ще ти кажа. Вземи молив и пиши.

— Имам молив.

Обясних й и добавих:

— Когато стигнеш там, иди в ресторанта, седни на бара и си поръчай едно кафе. Аз ще дойда към шест без петнайсет.