Робърт Паркър - Обетована земя

— По-добре смърт, отколкото позор — каза тя.

В колата Сюзън си сложи кърпа на косата и кара бавно със свален гюрук до хотела. Пихме по един коктейл „Маргарита“ на бара и заехме маса до прозореца, откъдето се виждаше езерото.

Докато разглеждахме менюто, изпихме по още една „Маргарита“.

— Не искаш ли бира? — попита Сюзън.

— Струва ми се, че не подхожда нито на настроението, нито на повода — казах аз. — Ще пийна малко с яденето.

За себе си поръчах сурови стриди и омар по френски. Сюзън избра също стриди и изпечен в тесто пълнен омар.

— Всичко си идва на мястото, Сюз — казах аз. — Мисля, че ще успея.

— Надявам се да успееш — каза тя. — Виждал ли си Пам Шепърд?

— Да, снощи.

— Така ли?

— Да, снощи спах в моя апартамент.

— Как е тя?

— Не може да се сравнява с тебе — казах аз.

— Нямах предвид това. Как е душевното й състояние?

— Мисля, че трябва да говориш с нея. Доста е зле и ми се струва, че има нужда от някакво лечение.

— Защо? Защото ти й се предложи, а тя ти отказа.

— Просто говори с нея. Предполагам, че можеш да я насочиш правилно. С мъжа й не могат да се разберат каква трябва да бъде тя и се чувства виновна за това.

Сюзън кимна.

— Разбира се, че ще говоря с нея. Кажи кога?

— След като свърши всичко това.

Сигурно вдругиден.

— Ще се радвам да го направя.

— Освен това, не съм й се предлагал.

— Не съм те питала — каза Сюзън.

— Но все пак беше смешна сцена. Искам да кажа, че говорихме много за това. Тя не е глупава, само е заблудена и може би незряла. Трудно мога да определя точно. Вярва в някои много деструктивни неща. Как беше в стиха на Фрост — „Той няма да престъпи бащините думи“?

— Това от „Да поправиш стена“ ли е? — попита Сюзън.

— Да, при нея е нещо подобно. Все едно, че никога не е престъпвала думите на майка си или на баща си и когато е разбрала, че не дават резултат, тя все пак не ги е престъпила. Просто е намерила някого с нов комплект от максими и никога не ги е престъпвала.

— За Роуз и Джейн ли говориш? — попита Сюзън.

— Имаш добра памет, която компенсира истинската ти външност.

— Има много такива жени. Срещам ги в училище и на училищните празненства. Жени на учители и директори. Виждала съм много от тях да идват с дъщерите си и срещам много дъщери, които ще станат такъв тип жени.

— Фрост го е писал за момче — казах аз.

— Да, знам. Разбирам.

Сервитьорката ни донесе стридите.

— Не се отнася само за жените, нали?

— Не, мадам. При Харви положението е също толкова лошо — също толкова е затънал в думите на баща си и е също толкова сляп за всичко вън от тях, колкото и Пам.

— Няма ли и той нужда от лечение?

Стридите бяха чудесни — много пресни и много млади.

— Да, мога да си представя. Но мисля, че може би тя е по-умна и по-смела. Мисля, че той няма достатъчно кураж за лечение. А може би и ум. Но аз го видях в стресово състояние. Може да е по-свестен, отколкото изглежда — казах аз. — Той я обича. Обича лошото в нея.

— Може би това е още една от формулите на баща му, която не може да престъпи.

— Може би всичко е формула. Може би не съществува нищо друго освен формули. Човек трябва да вярва в нещо. Да обичаш лошата част на някого не е най-страшното.

— Ах ти, ласкател такъв, колко елегантно го каза. Ти обичаш ли лошото у някого?

— Печелиш, мила — казах аз.

— Пак ли се правиш на Хъмфри Богарт?

— Да, опитвам се да го имитирам в огледалото на колата, докато пътувам оттук до Бостън и Ню Бедфорд, и обратно.

Свършихме със скаридите и донесоха омарите. Докато се занимавахме с тях, аз разказах на Сюзън всичко, което бяхме подготвили за следващия ден. Малко хора могат да се сравняват със Сюзън Силвърман в яденето на омари. Тя не оставя несчупена щипка или цепнатина, до която да не достигне. И през цялото време не се цапа и не изглежда дивашки.

Аз имам навика да се наранявам, когато нападам някой запечен в тесто пълнен омар. Затова обикновено го поръчвам по френски или на салата, или пък задушен, или както там го предлагат, стига да е изчистен от черупките.

Когато свърших да говоря, Сюзън каза:

— Трудно е да не изпуснеш нищо предвид, нали? Толкова много неща зависят от толкова много други неща. Толкова много е нерешено и ще остане така, освен ако не върви последователно.

— Да, изнервящо е.

— Ти не изглеждаш нервен.

— Такава ми е работата. Добре се справям. Сигурно ще успея.

— А ако не успееш?

— Тогава ще стане бъркотия и ще трябва да мисля за нещо друго. Направих, каквото можах. Опитвам се да не се тревожа за неща, които не мога да контролирам.