Робърт Паркър - Обетована земя

— Не е лесно да се каже. Това е неудобен въпрос, тъй като ме принуждава да говоря за цялостност и самоуважение и за неща, които ти наскоро смеси с филмите на Джон Уейн. Като почтеност. Опитвам се да бъда почтен. Знам че е смущаващо да се чуе. Но аз вярвам в много от глупостите, които проповядва Торо. И посветих много време в работа, за да стигна там, където можех да го направя. Където можех да живея според своите собствени разбирания.

— Торо? — попита Пам Шепърд. — Ти наистина си чел всички тези книги, нали?

— И все пак — каза Сюзън. — Ти постоянно се намесваш в живота на другите и в техните проблеми. Това няма нищо общо с Уолдън Понд, към когото се придържаш.

Аз отново свих рамене. Трудно ми беше да обясня всичко.

— Всеки трябва да върши нещо — казах.

— Но това, което ти правиш, не е ли опасно? — попита Пам Шепърд.

— Да, понякога.

— Това го привлича — допълни Сюзън. — Той е много издръжлив. Няма да признае дори пред себе си, че половината от това, което върши непрекъснато, е да проверява себе си спрямо другите. За да докаже колко е добър. Това е състезание, подобно на футболното.

— Така ли е? — запита ме Пам Шепърд.

— Може би. То си е част от работата. — Това е занимание, което ми позволява да избирам — отговорих.

— И все пак, то те изолира от много неща — каза Сюзън. — Ти си лишен от семейство, от дом, от брак.

— Не знам — продължих. — Може би.

— Нещо повече от може би — допълни Сюзън. — Това е свобода на волята. Ти си най-независимият човек, когото познавам и не позволяваш ничия намеса. Понякога ми се струва, че силата, която си придобил, е като щит, като броня, изпод която запазваш своята личност и самота. Пълна цялостност, несмущаван, непроницаем, избавен дори от любовта.

— Малко се отдалечихме от Харв Шепърд, Сюз — казах аз.

Чувствах се така, сякаш бях дишал плитко продължително време и имах нужда да поема дълбоко дъх.

— Не чак толкова, колкото изглежда — рече Сюзън. — Една от причините ти да не си в незавидното положение, в което е съпругът на Пам, е, че той е рискувал. Оженил се е. Има деца. Поел е риска на любовта и обвързаността, както и риска на компромиса, който върви редом с нея.

— Но аз не мисля, че Харви е работил за нас, Сюзън — каза Пам Шепърд.

— Вероятно нещата не са толкова прости — рекох аз. — Вероятно това нещо не би могло да се разглежда така. Работил за нас, работил за себе си.

— Все пак — рече Пам Шепърд. — Безспорно има някаква разлика.

— Понякога си мисля, че няма никаква разлика и че нещата никога не могат да се делят на колона А и колона Б — казах аз. — Може би той е трябвало да бъде определен тип мъж за теб, понеже е чувствал, че това е нещото, което ти заслужаваш. Може би за него това е било равнозначно на мъжество и вероятно той е искал да бъде мъж за теб.

— Отново мъжкото начало — рече Пам.

— Да, но мъжко начало не е Синоним на изнасилване и на убийство. В действителност мъжкото начало означава благородно поведение.

— Тогава защо толкова често води до насилие?

— Не знам да е така, но ако това е истина, може би е така, защото това е една от областите, в които човек може да прояви благородство.

— Това са глупости — каза Пам Шепърд.

— Не можеш да проявиш благородство, когато е лесно — казах. — Само когато е трудно.

— Когато работата стане запечена, печените се хващат на работа? — Презрението в гласа на Пам Шепърд беше по-силно от виното. — Говориш като Никсън.

— Аз не съм измамник — казах и погледнах несигурно.

— О, по дяволите, не знам — каза тя. — Вече не знам дори за какво говорим. Знам само, че не се получи. Нищо, нито с Харви, нито с децата, нито с мен, нито с къщата, с бизнеса, с клуба и с остаряването, с нищо.

— Да — казах аз, — но ние сме се захванали с това, мила моя.

Тя кимна с глава и заплака.

Не ми идваше наум какво да направя за Пам Шепърд, която плачеше. Почистих масата с надеждата, че Сюзън ще измисли нещо. Но тя не бе в състояние да направи нищо. Когато си тръгнахме, Пам Шепърд все още подсмърчаше със сълзи на очи. Беше почти единадесет часа, бяхме преяли и ни се спеше. Сюзън ме покани да прекарам нощта в Смитфийлд и аз приех, което си беше чиста проява на великодушие, като се има предвид колко ме беше ядосала.

— Да не би анонимно да посещаваш онези групови срещи за обсъждане на интимни проблеми, а? — подхванах аз.

Тя поклати глава.

— Не мога да разбера защо съм толкова проклета напоследък — каза тя.

— Не е точно проклета, а натрапчива. Чувствам някакъв непрестанен натиск от твоя страна. Някакво задължение да ти се обяснявам.