Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

Лицето на Пени трепна едва доловимо и ми доказа, че не е била уведомена. Промяната бе почти неуловима. Тя се владееше до съвършенство.

— Не си имал право да постъпиш по този начин — каза тя.

— А можеш ли да ми обясниш каква е причината да ги заваря в това състояние?

— Не са били държани против волята им, мистър Спенсър. Бяха закриляни.

— От какво?

Тя бавно поклати глава.

— Не съм длъжна да говоря с теб.

Имаше право наистина, но не смятах, че като се съглася с нея, ще постигна нещо бог знае какво. И понеже нямаше какво да кажа, зачаках мълчаливо.

— Обичам семейството си — заяви Пени. — А най-много обичах баща си. Смъртта му беше истинска трагедия за мен. Опитах се да защитя всички ни от последиците. От безплодното търсене, последващо смъртта. Все още се опитвам да предпазя от това и себе си, и сестрите си.

— Искаш ли убиецът да бъде заловен?

— В абстрактния смисъл, да. И все пак според мен Джон и полицията ще се справят със задачата, а аз преди всичко искам спокойствие за мен и сестрите ми.

— Имаш ли нещо общо с раздялата на сестрите ти с техните съпрузи?

Пени ме изгледа втренчено. Лицето й не издаваше нищо. Сякаш мислеше за нещо съвсем друго.

— Имаш ли връзка с Джон Делрой? — зададох следващия въпрос.

Тя изглеждаше уморена. Отново поклати глава. Този път още по-бавно отпреди.

— Трудно ми е да не те харесвам, Спенсър… Но се боя, че този разговор вече приключи.

Тя се изправи. Келнерът се втурна да издърпа стола й. Тя напусна верандата, а после и Читалнята, без да каже нито дума повече и без да се обърне назад. Допускайки, че би било драстично нарушение на етикета, ако предложа да платя сметката, без да съм член на клуба, аз също станах и си тръгнах.

Приготвяхме се да отидем на празненството у Доли Хартман. Подготовката означаваше за Сюзан нещо съвсем различно от онова, което бе за мен. При нея всичко започва с душ, но не свършва дотам. В момента тя бе под душа. Чакането щеше да бъде доста продължително. За да убия времето, от „Рамада Ин“ набрах собствения си номер, за да прослушам телефонния секретар. Беше ми оставено съобщение да се свържа с Долтън Бекър. Което и направих.

Открих онова, което те интересува — заяви Бекър.

— Ооо — проточих аз. Ти май никога не спиш, а?

— Винаги съм нащрек — отвърна Бекър. — Та да ти кажа, завещанието е било изготвено преди трийсет години, непосредствено след раждането на Стоуни, ако съм изчислил правилно.

— Е, и?

— Ами нищо особено. Записано е, че имуществото ще се раздели поравно между наследниците му.

— Ти затова ли ми се обади?

— Липсваш ми.

— Голям сладур си, няма що.

— Освен това накарах и Валоун да си поговорим.

— За нещо, което няма връзка с важната му персона?

— За никого не е тайна, че Руди е влюбен в себе си — изхили се Бекър. — Все пак в един момент си призна, че Клайв е обсъждал с него възможността да промени завещанието си.

Този път изчаках мълчаливо.

— Интересува ли те какво е искал да промени? — не се стърпя Бекър.

— Интересува ме, разбира се. Стига да изплюеш камъчето, преда да съм се поминал.

— Колкото и да ми е мъчно, трябва да ти кажа, че през всичките тия години Уолтър не се е отърсил от предубеждението си спрямо жените. Желанието му е било в завещанието да се добави клауза, която да предостави управлението на „Трите кобилки“ на евентуален наследник от мъжки пол.

— Джейсън Хартман — уточних аз.

— Той е единственият, за когото знаем.

— А Валоун защо не ни каза?

Може да е забравил да го спомене.

— И ти си вярваш?

— Руди е мързеливец — рече Бекър, но пък през последните трийсет години хубави пари е изкарал. Сигурно не е пропуснал да забележи, че ако дърдори за незначителни неща, а си премълчава за по-важните, ще си живее живота без особени усилия. Особено ако става въпрос за нещо важно за семейство Клайв.

— Е, сега поне разполагаме с мотив. Ако Пени е знаела какво пише в завещанието, а и за намерението на баща си да го промени, готвейки се да признае сина си…

— Много станаха условията — отбеляза Бекър.

— Може би аз ще успея да ги направя по-малко — казах самонадеяно.

— Ако Пени е способна на убийство… — започна Бекър.

— По-скоро е способна да направлява Делрой.

— Добър довод. Не бих повярвал току-тъй, но пък всеки път все дотам стигаме.

Вратата на банята се отвори. От мястото си видях Сюзан да излиза, загърната с хавлиена кърпа. Забеляза, че я гледам, усмихна се и размаха края на кърпата, сякаш танцуваше фламенко. Усмихнах й се. И тя ми се усмихна. Взех да се чудя наистина ли има хора, които чак толкова държат на мъжете.