Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

Не чувах зад себе си викове на преследвачи. Вероятно в момента прислужницата се връщаше да каже, че мистър Инглиш не познава никого на име Джоузеф И. Маккарти, или че няма вероятност този, когото познава да го търси тук. Измъкнах лоста от колана си. Халката на катинара не беше много нова, както и вратата. Сега прислужницата щеше да се върне и да не ме намери, щеше да се учуди, да погледне навън или да провери наоколо на долния етаж. След малко тя щеше да съобщи на Инглиш, че онзи мистър Маккарти си е тръгнал. Промуших плоската част на лоста под халката на катинара и го измъкнах целия от дървото — заедно с болтовете и всичко останало. Сигурно не вдигнах повече шум от гърма при сътворението на света. Или може би само ми се стори така, защото бях напрегнат. Вратата се отвори навътре. Стълбите нагоре завиваха под прав ъгъл и бяха доста стръмни, с много тесни и високи стъпала. Затворих вратата и тръгнах нагоре по тях, като ръцете ми се допираха до краката като на гладна маймуна. На тавана беше тъмно като в рог. Извадих фенерчето, запалих го и го сложих между зъбите си, за да мога свободно да си движа ръцете. В дясната стисках лоста.

Таванът имаше съвсем недовършен вид с изключение на две помещения, които изглежда бяха стаи — по една в двата края на покрива. Всички прозорци бяха покрити с шперплат. Огледах ги набързо и открих, че е завинтен, а не закован. Някой го беше направил така, че да е наистина трудно да се махне. Натиснах бравата на вратата, която беше по-близо до мен — беше заключена. Отидох и опитах и другата. Тя се отвори и аз влязох, като държах лоста като оръжие. С изключение на едно старо легло с метална рамка, един сандък и три картонени кутии, стаята беше празна. Прозорците и тук бяха покрити с шперплат.

Ако Рейчъл беше тук горе, сигурно я бяха заключили в стаята от другата страна на покрива. Да, тя беше тук — чувствах присъствието й. Усетих някакво присвиване в стомаха от увереността, че тя е зад другата врата. Пак отидох до нея. И там като долу имаше катинар, но този беше нов и халките бяха нови. Аз се заслушах. От стаята не се чуваше никакъв звук, но отдолу вече чувах стъпки. Блъснах лоста под халката и я разхлабих. Адреналинът ми рязко се повиши и аз изведнъж измъкнах целия катинар навън само с един замах. Катинарът изхвърча на пода на цели три метра от вратата. По брадата ми течеше слюнка от фенерчето, което стисках между зъбите си. Взех го в ръка и се вмъкнах в стаята. Вътре вонеше. Обиколих стаята с лъча на фенерчето. На също такова легло с желязна рамка, като в празната стая, увита с сиво одеяло и подпряна на лакти лежеше Рейчъл Уолъс. Изглеждаше ужасно. Косата и беше разбъркана, нямаше грим, а очите й бяха подути. Аз обърнах лъча на фенерчето и осветих лицето си.

— Аз съм, Спенсър — казах аз.

— О, Господи! — гласът й беше дрезгав.

Лампите изведнъж светнаха. Сигурно някъде долу имаше ключ, който не бях видял. Сега целия таван беше ярко осветен. Загасих фенерчето и го сложих в джоба си, а после извадих пистолета и й казах:

— Скрий се под леглото.

Рейчъл се изтърколи на пода и се мушна под леглото. Беше боса. Чух шум от стъпки на хора, които се качваха по стълбите, а после спряха — сигурно забелязаха разбитата врата. Като че ли бяха трима души. Погледнах нагоре. Светлината в стаята идваше от гола крушка, която висеше от цинковите тръби на електрическата инсталация. Замахнах с лоста и счупих крушката. В стаята стана тъмно, с изключение на светлината, която проникваше от коридора.

Женски глас попита отвън:

— Кой е вътре?

Беше глас на стара жена, но съвсем не треперещ или слаб. Аз нищо не отговорих. Рейчъл също лежеше тихо. Гласът каза:

— Ти си нарушител, влязъл си в чуждо жилище. Искам да излезеш. Тук има двама въоръжени мъже. Нямаш никакъв шанс.

Легнах на пода и запълзях към вратата.

В светлината видях, че Минго беше горе на стълбите с ловна двуцевка в ръцете, а Инглиш носеше автоматичен пистолет. Между тях и дори малко по-напред беше застанала една жена, която приличаше на мъж и то на грозен и зъл мъж. Беше висока около метър и седемдесет и доста тежка, с едро квадратно лице и къса сива коса. Веждите пресичаха лицето й почти без извивка и бяха сключени над носа.

— Предай се — каза тя.

Нямаше никаква неувереност в гласа й, сигурен съм, че нямаше и страх. Тя беше свикнала хората да правят това, което тя им каже.

Аз се обадих от тъмното:

— Всичко свърши, мамче. Има хора, които знаят, че съм тук. Знаят, че дойдох да търся Рейчъл Уолъс. Аз я намерих. Хвърлете оръжието, а аз ще я изведа навън и ще я откарам у дома. После ще се обадя в полицията. Имате достатъчно време да избягате.