Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

— Разбира се — отвърнах. — Цар съм на готвенето.

Надигнах се, но тя каза:

— Недей. Останете за малко и двамата, докато си изпия питието.

Така че останахме седнали — аз и Рейчъл на дивана, а Сюзън на канапето — пиехме си уискито и гледахме огъня. Нямаше шум от улично движение и беше съвсем тихо, като се изключи пращенето на огъня и тиктакането на стария дървен часовник с куличка, който баща ми ми беше подарил навремето.

Рейчъл си изпи уискито и каза:

— Искам още едно, за да го взема със себе си в банята.

Аз й сипах, а тя ми благодари.

— Ако искаш ми дай дрехите си, веднага ще ги пусна в машината — предложи Сюзън. — Ланселот има тук всички съвременни удобства.

Рейчъл поклати глава.

— Не — каза тя, — нямам никакви дрехи, те ми ги взеха. Само с одеялото съм.

— Добре, тогава ще ти дам от моите дрехи.

Рейчъл се усмихна.

— Благодаря — каза тя.

Сюзън й показа къде е банята.

— Има чисти кърпи — каза тя. — Докато него го нямаше, аз домакинствах.

Рейчъл влезе в банята и затвори вратата. Чух как водата започна да тече във ваната. Сюзън седна при мен на дивана.

— Как си? — попита тя.

— Добре — отвърнах.

— Много зле ли беше?

— Да.

— Значи се оказа Инглиш?

Аз кимнах. Тя прокара пръсти през косата ми сякаш разрошва козината на куче.

— Как беше онази стара песен? — попита тя. — „Разтърсващ Джо Ди Маджо, искаме да си на наша страна“.

— Да, като изключим, че някъде тук пеехме: „Кой е по-добър от брат си Джо? Доминик Ди Маджо!“

Тя отново потърка главата ми.

— Все пак е добре — каза тя. — Защото искам точно ти да си на моя страна, красавецо.

— Само приказваш така, защото Ди Маджо го няма тук.

— Прав си. — отвърна тя.

Докато Рейчъл беше в банята, аз сготвих боб с червен пипер и ориз. Сюзън извади останалия царевичен хляб, а аз нарязах зелени чушки и лук. Когато Рейчъл най-после дойде да вечеряме, беше си сложила от грима на Сюзън и едни нейни дънки, както и една моя фланела, която й беше доста голяма. Ръкавите бяха навити и образуваха обемисти рула над лактите. Косата й беше измита, изсушена и изглеждаше съвсем права.

— Искаш ли още малко уиски? — попитах аз.

Тя кимна.

Сипах й още малко с лед, а тя седна на масата и отпи от него. Сервирах боба и ориза с нарязаните зеленчуци, а отгоре прибавих малко нарязани консервирани домати. Сложих на масата и една чиния с настъргано сирене „Чедър“. Ние със Сюзън пихме бира с яденето. Рейчъл остана на уиски. Както и мартинито, които пиеше, когато се срещнахме за първи път, уискито изглежда нямаше никакъв ефект върху нея.

Първите няколко минути почти не говорехме. Рейчъл ядеше бързо. Когато почти привърши, тя каза:

— Джули е дъщеря на тази жена, знаеше ли това?

— Да — отвърнах аз.

— Отвлякоха ме заради нея, нали разбираш?

— Така си помислих.

— Искаха да ме накажат за това, че съм развратила тяхното момиче. Искаха да ни разделят. Искаха да са сигурни, че никой никога няма да ни види заедно с Джули. Мисълта, че дъщеря й може да е лесбийка беше непосилна за тази жена. Струва ми се, че според нея, ако мен ме нямаше Джули щеше отново да стане нормална.

Тя произнесе думата „нормална“ с доста хаплив тон.

— Значи не е имало нищо общо с книгите ти? — попита Сюзън.

— Може би и това имаше значение — каза Рейчъл. — Особено за мъжа. Мисля, че за него беше по-удобно, ако отвличането е в името на някаква кауза. Той го нарече политически акт.

— И какво смятаха да правят с теб? — попита Сюзън.

— Не знам. Струва ми се, че и те не знаеха. Мисля, че онзи, който всъщност ме отвлече, едрият, който работеше за тях…

— Минго — казах аз. — Минго Мълреди.

— Мисля, че той искаше да ме убие.

— Разбира се — забелязах аз. — Ако останеше жива, щеше да бъдеш опасен свидетел.

Рейчъл кимна.

— Те не криеха кои са. Видях ги всичките и те ми казаха, че са семейството на Джули.

— Лошо ли се държаха с теб? — попита Сюзън.

Рейчъл погледна към чинията си. Беше празна.

— Искаш ли да ти сипя още? — попитах аз.

Тя поклати глава.

— Не, благодаря, много е вкусно, но наистина се нахраних, благодаря.

— Още едно уиски?

— Знаеш ли, това повтаряш непрекъснато откакто дойдох тук. Сигурно имаш голяма вяра във възстановителните му качества.

— Опитвам се да бъда внимателен с теб — отвърнах.

— Знам — каза Рейчъл. — Отговорът е да. Искам да ми сипеш още едно. Аз също имам голяма вяра във възстановителните му качества.