Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

— Ами например, ако ти се промъкнеш там и някой те застреля. Ако си прав, имаш работа с хора, които са способни на това.

— Тогава ти ще кажеш на Куърк всичко, което знаеш. А на Хоук ще кажеш да намери Рейчъл Уолъс вместо мен.

— Аз дори не знам как да се свържа с Хоук. Трябва ли да се обадя в онзи спортен клуб, който е на брега?

— Ако нещо се случи с мен, Хоук ще дойде да види дали имаш нужда от нещо.

Бяхме на ъгъла с „Марлборо стрийт“. Сюзън се спря и ме погледна:

— Сигурен ли си в това?

— Да.

Тя поклати глава.

— Вие сте нещо като членове на религиозна секта. Имате свои ритуали и модели на действие, които никой друг не разбира.

— Кои ние?

— Хората като теб, Хоук, Куърк, оня щатски полицай, с който се срещна, когато отвлякоха момичето.

— Хийли ли?

— Да, Хийли. Като онзи малък треньор в спортния клуб „Харбър“. Всички вие. Вие сте така комплексно програмирани, както дивите самци и изобщо не притежавате здрав разум.

— Диви самци ли?

— Ако предпочиташ сиамски риби-борци.

— Предпочитам лъв или може би пантера.

Тръгнахме към моя апартамент.

— Предполагам — каза Сюзън, — че най-накрая ще се спрем на вола като компромисно разрешение. Не толкова силен, но почти толкова умен.

Сюзън се качи в апартамента ми. Аз отидох в мазето и взех още малко дърва за камината. Качих един наръч по задните стълби. Още беше рано следобед. После обядвахме. Гледахме новините по телевизията — забраната за движение още беше в сила.

— Поне почакай до сутринта. Можеш да тръгнеш рано.

— А дотогава?

— Можем да четем пред камината.

— А когато това ни досади, мисля, че можем да си играем на театър на сенките на стената. Виждала ли си моя петел?

— Никога не съм чувала да го наричат така — каза Сюзън.

Аз я прегърнах през рамото и я притиснах към себе си и ние започнахме да се кикотим.

Прекарахме останалата част от деня на дивана пред камината. Повече време посветихме на четене.

В седем и половина на следващата сутрин аз вече бях на път. Имах фенерче в страничния си джоб, в колана ми беше мушнат къс лост, а плановете на етажите бяха в джоба на ризата. Както винаги бях взел джобния си нож и пистолета. Сюзън ме целуна за довиждане без да става. На тръгване не чух повече забележки за дивите самци. Закрачих нагоре по „Марлборо стрийт“ към моста на „Масачузетс авеню“ по една тиха и тясна пътечка, колкото е ширината на снегорина, а от двете ми страни беше натрупан сняг, колкото човешки бой. Под моста река Чарлс беше замръзнала и съвсем бяла. Всъщност нямаше и следа от реката. По „Мемориъл драйв“ бяха изчистили по едно платно и в двете посоки. Аз тръгнах на запад. Бях се научил да ходя пеша на държавни разноски преди известно време, когато трябваше да изминавам пътя между Пусан 9 9 Пусан — главното пристанище на Южна Корея — Бел. ред. и река Ялу. Вървях направо. След първата миля влязох в ритъм и даже почувствах как по гърба ми се стича пот.

Оказа се по-близо, отколкото си мислех. Бях на „Трапело роуд“ в Белмонт в десет и четиридесет и пет. А в единайсет вече стоях на две къщи разстояние от тази на Инглиш, от другата страна на улицата. Сега, ако намерех Рейчъл Уолъс, нямаше да се връщам обратно пеша. Ченгетата щяха да ме закарат до нас. Може би.

Къщата беше на три етажа. Отпред имаше широка веранда. Отзад излизаше още едно дълго крило, а в края му имаше гараж с малка остра куличка на върха. Минго вероятно паркираше кадилаците на семейството в този гараж. Там беше задната врата, която, според Джули, водеше през задния коридор в кухнята. А пък от задния коридор започваше и задното стълбище. Верандата завиваше зад ъгъла и продължаваше покрай тясната страна на къщата — тази, към която не беше пристроено крилото. Големите френски врати водеха към библиотеката, където предишния път бях разговарял с Инглиш. Дворът не беше толкова голям, колкото можеше да се очаква от такава къща. През миналия век, когато е строена къщата, е имало много земя и никой не я е искал. Сега нямаше и всички искаха. От едната страна, до къщата на съседа имаше може би само метър и половина, а от другата, улицата беше на три метра разстояние. Дължината на двора зад къщата беше не повече от 300 метра. Имотът бе ограден с желязна ограда от всички страни, освен отпред, където имаше каменна ограда, пресечена само от алеята към къщата. Сега от алеята нямаше и следа, а оградата едва се подаваше от високия сняг. Трябваше близо два часа и половина да се катеря по преспите и страничните улици, за да добия представа за плана на двора и да огледам къщата от всички страни. Когато свърших, целият се бях изпотил под якето, а пистолетът, който носех през рамото, беше ожулил кожата под лявата ми ръка. Реших, че това е по-добре, отколкото да ходя десет мили с пистолет, който се люлее в кобура на хълбока ми.