Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

— И ти мислиш, че брат ми…

— Мисля, че има нещо общо с това. Шофьорът му е наел двама души, за да ни изкарат с Рейчъл от пътя една вечер в Лин. Брат ти организира протестната акция, когато тя държа реч в Белмонт. Брат ти каза, че тя е безбожна и покварена или нещо подобно. Той също е начело на една организация на смахнати богаташи, които са способни на такова нещо.

— Аз не знаех, че съм лесбийка — каза тя. — Просто си мислех, че не съм особено любвеобилна. Омъжих се. Чувствах се виновна заради студенината си. Дори се лекувах. Нямаше никаква полза. Просто не можех да обичам. Разведохме се. Той ми каза, че приличам на восъчна ябълка. Изглеждам чудесно, но вътре в мен няма нищо — няма храна. Отидох в една група за взаимопомощ, където се събираха наскоро развели се хора. Там срещнах една жена, която ми хареса, между нас се случи нещо и аз открих, че не съм празна отвътре. Аз можех да обичам. Можех да изпитвам страст. Това беше може би най-важният момент в живота ми. Ние се любихме с нея и аз почувствах, аз…

Тя отново се загледа през прозореца, а аз изядох още едно парче препечен хляб.

— Тогава за първи път стигнах до оргазъм. Това беше все едно, все едно че… не знам като какво.

— Все едно са те помилвали в момента преди екзекуцията.

Тя кимна.

— Да, да. Аз не бях лоша. Не бях студена. Просто се бях опитвала да обичам не това, което е трябвало.

— А мама и батко?

— Ти виждал ли си ги?

— Само батко. С мама още не съм се срещал.

— Те никога не биха го разбрали. Никога не биха го приели. Просто за тях това би било най-ужасното нещо на света. Много бих искала заради тях, а може би също и заради себе си, да бях различна, но това е невъзможно. За мен, обаче, е по-добре да съм това, което съм, отколкото да се опитвам без успех да бъда нещо друго. Те никога не бива да узнаят. Затова не мога да отида в полицията. Не искам те да научат. Кой знае какво биха направили.

— Може би биха отвлекли Рейчъл Уолъс — казах аз.

— Ще желаете ли още нещо? — попита сервитьорката.

И двамата поклатихме глави. Сервитьорката остави сметката близо до мен, а аз сложих върху нея банкнота от десет долара.

— Не, не може да направят такова нещо. Не са способни на това. Няма да знаят как да постъпят.

— Могат да си наемат някого да ги съветва. Техният шофьор е лежал в затвора. Казва се Минго Мълреди. Ако искаш вярвай, но той знае какво трябва да се прави.

— Но те не знаят.

— Може би не знаят. А може би човекът, който те следи е изпратен от брат ти. Ти напоследък не си живяла вкъщи.

— Спенсър, та аз съм на трийсет години.

— Разбираш ли се със семейството си?

— Не. Те не одобриха моята женитба. Не одобриха и развода ми. Бяха категорично против да уча в Гаучър. Мразят това, че съм модел. Аз просто не мога да живея с тях.

— Те сигурно се тревожат за теб.

Тя сви рамене. Замисли се. Беше спряла да плаче и лицето й изглеждаше по-спокойно.

— Сигурно наистина се тревожат — каза тя. — Лорънс обича да си играе на баща и глава на семейството, а мама му позволява това. Предполагам, че според тях аз съм разпусната, слаба и безотговорна — такива неща.

— А защо им е трябвало да вземат за шофьор гангстер като Мълреди?

Джули пак сви рамене.

— Лорънс изцяло е погълнат от своя комитет за бдителност. Предполагам, че попада в ситуации, когато чувства, че има нужда от бодигард. Сигурно този Мълреди може да върши това.

— Не така добре, както го е правил някога — казах аз. Сервитьорката взе банкнотата от десет долара, която й бях оставил и ми донесе рестото в чинийка.

— Ако те са отвлекли Рейчъл, къде биха я държали? — попитах.

— Не знам.

— Разбира се, че знаеш. Ако беше на мястото на брат си и беше отвлякла Рейчъл Уолъс, къде щеше да я държиш?

— О, за Бога, Спенсър…

— Помисли си — казах аз. — Моля те, помисли за това. Заради мен.

— Но това е смешно.

— Вървях половин миля във виелицата само защото ти ме повика и не казах, че е смешно — забелязах аз.

Тя кимна:

— Сигурно в къщата.

Сервитьорката пак се върна и попита:

— Ще желаете ли нещо друго?

Поклатих глава и казах на Джули:

— По-добре да освободим масата, преди да се разбеснее.

Джули кимна. Излязохме от кафенето и намерихме едно издуто канапе за двама във фоайето.

— Къде в къщата може да я държат? — попитах аз.

— Ти виждал ли си тази къща?

— Да. Бях там преди няколко дни.

— Тогава знаеш колко е голяма. Сигурно има двайсет стаи и голямо мазе, жилище за шофьора над гаража и още стаи на тавана.