Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

Аз вдигнах нагоре краищата на шапката в нормалното им положение според модата, а после тръгнах към масата й и седнах срещу нея.

„Паркър Хаус“ беше част от стария Бостън и нещо като институция. Беше преживяла трудни времена, а сега отново се връщаше на мода. Кафенето, обърнато към „Тремънт стрийт“, бе приятно място. Аз си разкопчах якето.

— Добро утро — поздравих.

Тя ми се усмихна без особено удоволствие и каза:

— Радвам се да те видя. Наистина не знаех на кого другиго мога да се обадя.

— Надявам се, че не ти се е наложило да ходиш дълго.

Дори за един олимпийски състезател по бързо ходене като мен беше малко неприятно.

— Някакъв човек ходи непрекъснато след мен — каза Джули.

— Не мога да го упрекна за това — отвърнах аз.

— Говоря сериозно. Видях го пред апартамента си. Следеше ме и когато отивах и се връщах от работа.

— Знаеш ли, че ченгетата те търсят.

— Заради Рейчъл ли?

Аз кимнах. Сервитьорката си приближи и аз си поръчах кафе и черен хляб. Пред Джули Уелс имаше чиния с омлет, от който тя беше хапнала съвсем малко. Сервитьорката се отдалечи с поръчката ми.

— Знам за полицията. Обадих се в моята агенция и ми казаха, че и там са ходили. Но те не биха ме следели навсякъде по този начин.

Аз вдигнах рамене:

— Защо не кажеш на ченгетата за този човек, който те следи? Ако е от техните, те ще знаят. Ако не е, ще проверят това.

Тя поклати глава.

— Не искаш ли да идеш в полицията? — попитах аз.

Тя отново поклати глава.

— Защо не?

Тя набоде на вилицата си парче от омлета и го премести на другия край на чинията.

— Ти не се криеш само от човека, който те следи, нали? — попитах аз.

— Да.

Тя се разплака. Раменете й леко потрепваха, както и долната й устна, а очите й плувнаха в сълзи. Но тя плачеше дискретно, така, че останалите хора в кафенето да не забележат.

— Не знам какво да правя — каза тя. — Не искам да се забърквам във всичко това. Искам хората да ме оставят на спокойствие.

— Имаш ли представа къде е Рейчъл? — попитах аз.

— Не, разбира се, че не. Откъде мога да знам? Ние бяхме приятелки, любовници, ако щеш, но не сме били влюбени или нещо подобно. И ако хората…

— Ти не искаш хората да знаят, че си лесбийка.

Тя потрепери.

— Господи, как мразя тази дума. Тя е толкова… как да кажа — клинична, все едно, че класифицираш странно растение.

— Но ти все пак не искаш хората да научат за това, нали?

— Ами, аз не се срамувам. Ти неправилно поставяш въпроса. Направила съм своя избор, които не е като твоя или като на някои други и нямам причина да се срамувам. Той е толкова естествен, колкото всеки друг избор.

— Тогава защо не искаш да говориш с ченгетата? Не искаш ли да намерим Рейчъл Уолъс?

Тя стисна ръце, като притискаше кокалчетата към устата си. Очите й отново се насълзиха.

— О, Господи, горката Рейчъл. Мислиш ли, че е жива?

Сервитьорката ми донесе препечения черен хляб и кафето. Когато се отдалечи аз казах:

— Няма как да знам. Трябва да приема, че е жива, просто защото нямам друг избор.

— И ти я търсиш?

— Да, търся я.

— Ако знаех нещо, което да ти помогне, щях да ти го кажа. Но каква полза ще има Рейчъл, ако ме оплюят във вестниците? Това ще накара хората в моята агенция за модели…

— Не знам каква полза ще има тя — прекъснах я аз. — Нямам представа какво знаеш ти. Не знам и защо някой те следи. Или те е следил, защото предполагам, че те е загубил.

Тя кимна:

— Измъкнах се от него в метрото.

— Кой може да е той? И защо ще те следи? Не е ли твърде голямо съвпадение, че Рейчъл е отвлечена, а после някой те следи?

— Не знам, нищо не знам. Ами ако искат да отвлекат и мен? Не знам какво да правя.

Тя отново се загледа през прозореца към покритата със сняг улица.

— Защо не отидеш при майка си и брат си?

Тя бавно отвърна на погледа ми. През това време аз ядях едно триъгълно парче препечен хляб.

— Какво знаеш за майка ми и за брат ми?

— Знам имената им и политическите им убеждения и знам какво отношение имат към Рейчъл Уолъс. Мога да се досетя какво ще бъде отношението им към теб ако знаят, че с Рейчъл сте любовници.

— Ти бил ли си…, ти ходи ли… Нямаш право да…

— Не съм споменавал пред тях за теб. Казах за теб само на ченгетата, но едва когато не наложи, съвсем наскоро.

— Защо трябваше да го правиш?

— Защото търся Рейчъл и ще направя всичко необходимо за да я намеря. Когато разбрах, че ти си сестра на Лорънс Инглиш, си помислих, че може би това е ключът, че може да им помогне да я намерят. Те също я търсят.