Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

— О, разбира се, че имаме. Аз бях два пъти по-буен преди двайсет години.

— Сигурно са те държали в клетка — отбеляза тя.

Пръстите й се плъзнаха нагоре по гърба ми — прешлен по прешлен.

— Да — отвърнах, — но можех да стигам и през решетките.

— Сигурна съм, че е било така — все още със затворени очи тя вдигна глава и ме целуна с отворена уста.

Беше почти осем, когато отново се надигнах и взех душ. Сюзън също си взе душ, докато правех закуската и палех огън в камината. После седнахме пред нея и ядохме царевичен хляб, омесен с мляко и конфитюр от горски ягоди и пихме кафе.

В девет и петнайсет, след като изядохме хляба и конфитюра, а аз прочетох „Бостън глоуб“ и изгледах сутрешните новини по телевизията, се обадих в офиса си. Някой ми беше оставил телефонен номер, на който да се обадя.

Набрах номера и веднага се обади женски глас. Аз казах:

— Спенсър е на телефона. Съобщиха ми да се обадя на този номер.

А тя отвърна:

— Спенсър, аз съм Джули Уелс.

— Къде си? — попитах.

— Няма значение — отговори ми тя. — Трябва да се видя с теб.

— Все едно сме в някой стар филм на Марк Стивънс.

— Моля?

— И аз искам да те видя — казах. — Къде да се срещнем?

— Нали знаеш, че е обявено бедствено положение заради снега. Всичко е блокирано.

Това вече го нямаше в старите филми на Марк Стивънс.

— Ти определи някое място — предложих, — аз ще дойда там.

— Кафенето на „Паркър Хаус“.

— Кога?

— В девет и половина.

— Тогава до скоро виждане.

— Не искам никой друг да знае къде съм, Спенсър.

— Тогава ми кажи: „Провери да не те следят“, а аз ще ти отговоря: „Не се тревожи, ще внимавам“.

— Не, няма да ти го кажа. Точно това имам предвид.

— Добре, моето момиче, ще бъда там.

Затворихме едновременно. Сюзън беше в банята и се гримираше. Мушнах вътре глава и казах:

— Трябва да изляза и да поработя малко.

Тя правеше нещо в ъгъла на устните си с един дълъг и тънък предмет, който приличаше на молив.

— Ъхъ — отвърна ми и продължи да го прави.

Когато Сюзън се концентрира върху нещо, тя се концентрира напълно.

Обух си широките бели кадифени панталони и сложих тъмносинята вълнена риза, а също и ботушите. Сложих пистолета в кобура на кръста си. Облякох си якето и вдигнах пухената му яка, нахлузих плетената шапка, сложих си ръкавиците и излязох в бурята.

Като се изключи снегът, който продължаваше да вали силно, градът беше почти неподвижен. Нямаше автомобилно движение. Улиците бяха покрити със сняг, който може би беше дълбок шейсет сантиметра, а на места имаше преспи, които бяха достатъчно високи да покрият паркирана кола. „Арлингтън стрийт“ беше почти изчистена от снега и беше лесно да се ходи по нея. Завих надясно по „Бийкън“ и тръгнах нагоре по хълма, като се навеждах заради вятъра и снега. Дръпнах надолу шапката, за да покрия ушите и челото си. Не изглеждах много шик така, но човек понякога трябва да прави компромиси с природата. Появи се един грамаден жълт снегорин горе-долу с размерите на Роуд Айлънд, който си пробиваше път надолу по „Бийкън стрийт“. Нямаше нито хора, нито кучета, бяхме само аз, снегоринът и снегът. Когато снегоринът минаваше покрай мен, аз трябваше да се кача върху една преспа, за да не съм на пътя на изхвърляния сняг, но след като отмина беше много по-лесно да се ходи. Вървях по средата на „Бийкън стрийт“ с нейните стари и елегантни тухлени къщи от лявата ми страна и празното пространство на общинските земи отдясно. Добре виждах къщите, но на три метра от желязната ограда общинските земи изчезваха в снега и силния вятър.

От върха на хълма видях сградата на градския съвет, но не и златния купол. Всичко беше затворено. Пътят ми продължаваше надолу и сега беше по-леко за ходене. Когато стигнах до „Паркър Хаус“, на мястото където „Бийкън“ свършва при „Тримънт“, бях замръзнал и се чувствах малко странно в пустинната тишина на въртящия се около мен сняг.

Имаше хора, които се мотаеха във фоайето на „Паркър Хаус“, а кафенето от страна на „Тримънт стрийт“ беше почти пълно. Забелязах Джули Уелс, която седеше сама на маса за двама до прозореца и гледаше снега навън.

Тя беше облечена в дълга сребриста парка за ски, на която беше дръпнала ципа додолу, но не беше я съблякла; качулката беше отметната назад, а кожичките, с които беше поръбена, се бяха объркали с краищата на косата й. Под якето носеше бял пуловер с поло яка, и със златните си обици и дълги мигли имаше вид на момиче за милиони. Сюзън, обаче, беше безценна.