Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

— Слушай, Джули — казах аз, — имаш избор, но възможностите не са много. Ти си част от това, което се е случило с Рейчъл Уолъс. Не знам каква част, но не мога да те оставя да си тръгнеш просто така. Наистина не мога да си го позволя. Трябва да знам къде мога да те намеря.

Тя погледна към мен, а после към Сюзън, която пиеше кафето си от една голяма кафява керамична чаша, като я държеше с две ръце и носът й беше влязъл наполовина в чашата, а очите й бяха вперени в огъня. Джули кимна няколко пъти в знак на съгласие.

— Добре — каза тя, — аз съм в един апартамент на „Тримънт стрийт“ № 164. Едно от момичетата от нашата агенция е в Чикаго и ми позволи да остана там докато отсъства. На петия етаж е.

— Добре, ще те изпратя дотам — казах аз.

Както винаги след голяма снежна буря, денят бе красив. Слънцето грееше, та се късаше, снегът беше още бял и нямаше улично движение. Хората и кучетата се разхождаха навсякъде и се държаха приятелски, след като бяха споделяли известно време принудителното пребиваване в затворени помещения.

Сюзън и аз се разходихме по „Бойлстън стрийт“ и нагоре по „Масачузетс авеню“. Тя си беше купила едно палто от миеща мечка с подплънки на раменете когато обикаляхме да търсим антики в Ню Хемпшир през ноември и го носеше с големи рошави ботуши и плетена шапка с голям помпон.

Прекарахме заедно два дни и половина и ако знаех къде е Рейчъл Уолъс, щях да се чувствам чудесно. Но аз не знаех. По-лошото беше, че предполагах къде е, но не можех да стигна до нея. Бях се обадил на Куърк и му бях разказал какво съм научил. Той не можеше да направи нищо срещу човек с влиянието на Инглиш без сериозно основание, а ние се съгласихме, че аз нямам такова. Казах му, че не знам къде е отседнала в момента Джули Уелс. Той не ми повярва, но бедственото положение със снега беше подлудило цялото полицейско управление, така че никой не дойде да ме разпитва с уреди за изтезания.

Сюзън и аз тръгнахме нагоре по „Бойлстън стрийт“, за да търсим отворен магазин и да купим малко бельо и може би една-две блузи. За мен беше истинско удоволствие да се разхождам с нея. По пътищата беше забранено всякакво движение. Не вървяха и влакове.

В „Сакс“ Сюзън си купи много елегантно бельо, както и дънки „Левис“ и две блузи. Бяхме се върнали на „Бойлстън стрийт“, когато тя ме попита.

— Искаш ли да се върнем вкъщи да пробваме бельото?

— Не мисля, че нещо ще ми бъде по мярка — забелязах аз.

— Нямах предвид теб — каза тя.

— По дяволите, трябва да отида там — заявих аз.

— Къде?

— Трябва да отида до Белмонт.

— Само за да не пробваме бельото ли?

Аз поклатих глава.

— Колко е далече — дванайсет или петнайсет мили? Ако ходя по три мили на час ще съм там след четири или пет часа.

— Сигурен ли си, че тя е там?

— Не. Но може би е там, а ако е така, това е донякъде по моя вина. Трябва да отида да проверя.

— Виновни са много други хора — и то много повече от теб. Особено тези, които са я отвлекли.

— Знам, но ако бях останал с нея, нямаше да я отвлекат. Сюзън кимна.

— Защо не се обадиш на полицията в Белмонт? — попита тя.

— Същото ще е като с Куърк. Те не могат просто да нахълтат там. Трябва да имат заповед за обиск. А за това трябва да има разумно основание за подозрение, а аз нямам такова и… ами, не знам, може да провалят всичко.

— Което означава, че искаш да го направиш сам.

— Може би.

— Дори и ако това изложи живота й на опасност.

— Не искам да я излагам на опасност. Имам по-голямо доверие на себе си, отколкото на всеки друг. Животът й е заложен на карта. Искам аз да поема отговорността.

— И защото искаш да си разчистиш сметките с хората, които са я отвлекли — каза Сюзън, — ти си готов да тръгнеш сам по следите й и да рискуваш цялата работа, заедно с живота и на двама ви. Само понеже някой е засегнал честта ти или поне ти мислиш така.

Аз поклатих глава:

— Просто не искам за операцията да отговаря никое ченге от Белмонт, което за последен път е арестувало двама деветокласници с унция мексиканско злато.

— А Куърк и Франк Белсън не могат да отидат, защото не е в техния район или нямат заповед, или и двете, така ли?

Аз кимнах утвърдително.

Завихме по „Арлингтън“ и тръгнахме по средата на светлата улица като в сцена от някакъв филм.

— Защо не намериш Хоук и не го вземеш със себе си.

Поклатих отрицателно глава.

— Защо не?

— Отивам сам.

— Така си и мислех. А ако нещо се случи с теб?

— Като например?