Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

Наведох се и заговорих през отворения прозорец:

— Охранявам лекторката за срещата в библиотеката. Има ли вероятност онази групичка да създаде някакви проблеми?

Той задържа погледа си върху мен десетина секунди, въртейки клечката с език.

— Да, и ние имаме грижата за това — рече той. — Да не мислиш, че чакаме тук да заемем от библиотеката „Отнесени от вихъра“?

— Стори ми се, че по си падаш по книжките с картинки.

Той се изсмя.

— Как ти се струва това, Бени? — обърна се към колегата си. — Ама че нагло лайно! Май още нищо не му се е случило днес.

Другият полицай седеше отпуснат на седалката, а фуражката му се беше килнала над очите. Нищо не отвърна и дори не помръдна.

— Кого охраняваш?

— Рейчъл Уолъс — отвърнах.

— Нищо не ми говори.

— Ще се постарая да скрия това от нея — рекох. — Сега ще я въведа вътре.

— Добре. За такова нагло лайно като теб не би трябвало да има проблеми.

Върнах се при колата и отворих вратата на Рейчъл Уолъс за да слезе.

— Какво прави? — попита ме тя като излезе от колата.

— Досаждах на още едно ченге — отвърнах. — За тази година стават вече триста шестдесет и едно, а октомври още не е изминал.

— Казаха ли ти кои са онези с плакатите?

Поклатих глава. Тръгнахме да пресечем улицата. Линда вървеше от едната страна на Рейчъл, а аз от другата. Аинда изглеждаше безцветна и напрегната, а лицето на Рейчъл беше напълно безизразно.

Някой от групичката каза: „Ето я“. Всички се обърнаха и се скупчиха по-плътно, докато вървяхме към тях. Линда погледна към мен, а после назад към полицаите. Продължихме по пътя си.

— Не ви искаме тук — извика една жена насреща ни.

— Гадна лесбийка — изкрещя някой друг.

— На мен ли ми вика това? — попитах аз.

— Не — каза Рейчъл Уолъс.

Една жена с едри черти и сиви коси до раменете носеше плакат с надпис: „Целта на комунизма е Америка на педерастите“. Друга елегантна жена облечена в костюм шит по поръчка носеше лозунг: „Педерастите не могат да се размножават. Да им изправим резбата!“

— Обзалагам се, че е искала да каже „да ги покръстим“, но не е имало кой да й каже как се пише.

Никой не се засмя, започнах да свиквам вече с това. Когато се приближихме, групичката се събра още по-плътно и блокира входа. В средата на редицата имаше един здравеняк с квадратна челюст и гъста кафява коса. Приличаше на човек, който е играл център нападател, може би в отбора на Харвард. Беше с тъмен костюм и светлосива копринена вратовръзка. Бузите му бяха розови, а очите — ясни. Вероятно още работеше активно в Асоциацията на бившите студенти. Имаше страхотна фигура и беше основният камък, на който се крепеше групичката. Положително беше враг на атеизма, комунизма и хомосексуализма. Сигурно беше абсолютен кретен.

Рейчъл Уолъс тръгна право към него и каза:

— Извинете, мога ли да мина?

Вече никой не викаше. Настъпи тишина. Квадратната челюст поклати глава бавно и драматично.

— Вие нарушавате правото ми да изнасям речи и да организирам събрания — права, които ми гарантира Конституцията.

Никой не помръдна. Погледнах към полицаите. Умникът беше излязъл от колата и се бе облегнал на вратата от страната на тротоара, ръцете му бяха скръстени, а черният му кожен колан — натежал от пълнителите, белезниците, палката, пистолета и една връзка ключове. Може би искаше да дойде и да ни проправи път, но коланът му тежеше.

— Искаш ли да ти направя проход, за да минеш? — попитах Рейчъл.

— Как предлагаш да стане това?

— Мисля, че ако ритна този красавец по задника, ще можем да минем по него.

— Може да сбъркаш, ако се опиташ, човече — рече той. Гласът му беше туземски, като този на Дейзи Бюканън.

— Не — отвърнах. — Няма да сбъркам.

— Спенсър — остро каза Рейчъл, — не искам това. Няма да прибягваме до бой.

Свих рамене и погледнах към младия полицай. Колегата му като че ли не беше мръднал. Той все още седеше в патрулната кола със смъкната върху лицето шапка. А може би полицията правеше икономии и колегата беше просто надуваемо чучело. Младият полицай ми се ухили.

— В момента тук нарушават гражданските ни права — изкрещях аз. — Имате ли някакви планове как да се справите с това?

Той се отблъсна от колата и се изпъчи. Наполовина сдъвканата клечка за зъби мърдаше в устата му докато я буташе напред-назад с език. Дръжката на служебния пистолет се удряше в бедрото му. На униформената му риза бяха закачени няколко ленти — отличия за военна служба. Виетнам, помислих си. Имаше пурпурна лента, лента с бойни звезди и още една — може би със сребърна звезда.