Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

— И можеш да разбереш това само от гледане?

— Ами… отчасти. Той имаше няколко бойни отличия на ризата си.

— Медали от войната ли?

— Да, ченгетата ги носят понякога. Ето, той, например. И се гордее с тях.

— И по това правиш своите заключения?

— Не, не само по това. По походката, по извивката на устните, по начина, по който държи главата си. По това как реагира на предводителя на протестната група.

— На мен ми се видя като пародия на мъжкото начало.

— Не е пародия. Чиста проба е.

— Чистата проба е пародия — каза тя.

— Нали ти казах, че няма да разбереш това.

— Не се дръж покровителствено с мен. Не ми пробутвай приказки от рода на „жените нищо не разбират от тия работи“.

— Казах, че ти не разбираш. Не съм казал, че другите жени не разбират. Не съм казал, че не разбираш, защото си жена.

— И — озъби се тя — предполагам, че като удари онзи нещастен женомразец, си въобразяваше, че си някакъв сър Галахад, който защитава доброто ми име. Е, добре, не е така. Ти се държа като глупав побойник. Няма да ти позволя да действаш от мое име по начин, който не одобрявам. Ако удариш още някой, освен ако не се налага, за да ми запазиш живота, начаса ще те уволня.

— Ами ако му се изплезя и изблея?

— Говоря сериозно — каза тя.

— Не се и съмнявам.

След това настъпи пълно мълчание. Линда Смит караше към Кембридж през Уотъртаун.

— Наистина мисля, че сказката мина много добре, Рейчъл — каза тя. — Аудиторията беше трудна, но мисля, че ти успя да стигнеш до тях.

Рейчъл Уолъс не отговори.

— Можем да влезем в Кембридж и да обядваме в „Харвест“ — каза Линда, — а след това да отидем пеша до книжарницата.

— Добре — съгласи се Рейчъл. — Гладна съм и трябва да пийна нещо.

Висях на вратата на книжарница „Кримсън“ на булевард „Масачузетс“ и гледах как Рейчъл Уолъс раздава автографи. В устата си още усещах слабия вкус на панирани скариди с горчица. От другата страна на улицата се виждаше „Харвард ярд“, окъпан от есенния дъжд, който заваля докато обядвахме.

Рейчъл стоеше до една малка маса близо до касата в предната част на книжарницата. На масата имаше двадесетина екземпляра от новата й книга и три сини флумастера. Голям надпис на витрината гласеше, че тя ще е тук между един и три часа днес. Вече беше два и десет и се бяха продали три книги. Още няколко души се завъртяха, влязоха, огледаха я и си излязоха.

Линда Смит се въртеше край масата, отпиваше кафе и от време на време насочваше някой от купувачите. Оглеждах всеки, който идваше и си отиваше, но не научих нищо. В два и петнадесет влезе едно девойче с дънки „Левис“ и морава грейка с огромен надпис.

— Вие наистина ли сте писателка? — обърна се тя към Рейчъл.

— Да — отвърна тя.

— И сте написали тази книга?

— Да.

— Искате ли да си я купите? Мис Уолъс ще ви даде автограф — намеси се Линда.

Девойчето не й обърна внимание.

— Бива ли я книгата? — попита тя. Рейчъл Уолъс се усмихна и отговори:

— Мисля, че да.

— За какво се разказва в нея?

— За това, какво значи да си жена, за начина, по който някои хора дискриминират жените и за това, как корупцията води до още по-голяма корупция.

— О, така ли? Интересна ли е?

— Ами… Не бих казала, че е интересна. Може би по-добре би било, ако кажа, че е въздействаща.

— Мислила съм си дали да не стана писателка — рече хлапачката.

— Наистина ли? — Рейчъл не й се усмихна много широко.

— Откъде черпите идеите си?

— Измислям ги — каза Рейчъл, а усмивката й вече почти не се забелязваше.

— А, така ли? — момичето взе една от книгите на Рейчъл, хвърли й един поглед, после я обърна и погледна задната корица. Прочете набързо написаното на обложката и върна книгата обратно.

— Това роман ли е? — попита тя.

— Не — отвърна Рейчъл.

— Голяма е като роман.

— Да — каза Рейчъл.

— Тогава защо не е роман?

— Това не е белетристика.

— О!

Косата на момичето беше светлокестенява, сплетена на две плитки, които покриваха ушите й. На зъбите си имаше шини. Тя взе отново книгата и небрежно започна да я прелиства.

Настана мълчание.

— Смяташ ли да си я купиш? — попита Рейчъл Уолъс.

Девойчето поклати глава и каза:

— Не. И без това нямам пари.

— Тогава остави книгата и върви някъде другаде — каза Рейчъл.

— Ей, аз не правя нищо лошо. Рейчъл я погледна.

— Е, както и да е, вече свърших — каза момичето и излезе от книжарницата.

— Много умело се справяш с читателите — отбелязах аз.