Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

Като стигна при нас младата жена каза:

— Рейчъл — и протегна ръка.

Рейчъл Уолъс се обърна, погледна я и се усмихна. Пое протегнатата ръка с двете си ръце.

— Джули — рече, — Джули Уелс. После се наведе напред и я целуна.

— Колко е хубаво, че те виждам. Сядай.

Джули седна на стола от другата страна на Рейчъл.

— Чух, че отново си в града — каза тя. — Знаех, че ще отседнеш тук, така че си свърших работата рано и пристигнах. Позвъних в стаята ти и тъй като никой не отговори, помислих си: „Е, доколкото познавам Рейчъл има голяма вероятност да е в бара“.

— Да, наистина ме познаваш — рече Рейчъл. — Можеш ли да останеш? Можеш ли да вечеряш с мен?

— Разбира се. Надявах се да ме поканиш.

Барманът се приближи и погледна въпросително към Джули.

— Уиски с лед — каза тя.

— За мен още едно мартини. Спенсър, искаш ли още една бира? — попита Рейчъл.

Кимнах утвърдително. Барманът се отдалечи. Джули ме погледна. Аз й се усмихнах.

— На турне сме — казах. — Рейчъл свири на латерна, а аз минавам с малка чашка и събирам парите.

— Наистина ли? — попита Джули и погледна Рейчъл.

— Той се казва Спенсър. Имаше някакви заплахи във връзка с новата ми книга. Издателят реши, че ми трябва телохранител. Въобразява си, че е забавен.

— Приятно ми е да се запозная с вас — каза Джули.

— И на мен ми е приятно — рекох. — Отдавна ли сте приятелка на Рейчъл.

Те се усмихнаха една на друга.

— Би могло да се каже — каза Джули — Така ли е, Рейчъл?

— Да — отвърна Рейчъл — Така е. Запознах се с Джули миналата година, когато правих проучвания тук за „Тиранията“.

— И вие ли сте писателка, Джули?

Тя ми се усмихна много топло. В сърцето ми трепна някаква струна.

— Не. Бих желала да съм. Аз съм манекен.

— В коя агенция?

— „Каръл Коб“. Запознат ли сте с манекенския бизнес?

— Не, само любопитствам. Рейчъл поклати глава.

— Не, не любопитства. Той те проучва и това не ми харесва — тя ме погледна. — Разбирам, че трябва да си вършиш работата и че днешните произшествия може да са те направили прекалено подозрителен. Но Джули Уелс ми е близка лична приятелка. Няма причина да се страхуваме от нея. Много ще съм ти благодарна, ако в бъдеще се доверяваш на преценките ми.

— Твоята преценка не струва колкото моята — казах. — Аз съм безпристрастен. Колко близък личен приятел може да ти бъде някой, с когото си се запознал едва миналата година?

— Спенсър, стига толкова — изражението и гласът й издаваха напрежение.

— Няма нищо, Рейчъл — каза Джули. — Разбира се, че трябва да бъде внимателен. Моля се да е така. Какви са тези заплахи? Нещо сериозно ли е?

Рейчъл се обърна към нея. Аз отпих малко бира.

— Заплашваха ме по телефона, че нещо ще ми се случи ако „Тирания“ бъде издадена.

— Но щом си тръгнала на обиколка за популяризирането й значи вече е издадена.

— Така е всъщност, макар че технически датата на издаване е 15 октомври. Книгата е вече по книжарниците.

— Случило ли се е нещо?

— Имаше едно произшествие снощи, имаше и протести, но не вярвам да има връзка между тях.

— Произшествието снощи наистина беше опасно — рекох. — А протестите си бяха протести и нищо повече.

— Какво стана снощи? — попита Джули.

— Спенсър твърди, че някой се е опитал да ни принуди да излезем от шосето в Лин.

— Какво значи твърди?

— Ами, аз бях на пода и той доста лавира насам-натам, а после колата, която беше зад нас изчезна. Аз самата не съм сигурна. Ако бях убедена, че никой не ме преследва, Спенсър щеше да остане без работа.

— О, ти така или иначе би желала да съм ти под ръка. Всички вие, пиленца, харесвате да има някой мъж, който да се грижи за вас.

Тя плисна питието си върху мен. Плисна го като малко момиченце. Повечето се изля върху ризата ми.

— Сега и двамата сме изцапани — казах. — Това ни приобщава.

Барманът се приближи към нас. Джули сложи ръка върху рамото на Рейчъл. Барманът попита:

— Нещо не е наред ли, госпожо?

Рейчъл мълчеше. Дишаше тежко през носа.

— Не, няма нищо — казах аз. — Тя се шегуваше с мен и питието се разля.

Той ме погледна като че ли говорех сериозно, усмихна се сякаш ми вярваше и се отдалечи към другия край на бара. След около тридесет секунди той се върна с ново мартини за Рейчъл и каза:

— Това е за сметка на бара, госпожо.

— Защо мислиш, че снощното произшествие е сериозно? — попита ме Джули.

— Беше направено професионално — обясних — те знаеха какво вършат. Имахме късмет, че се отървахме.